— Не и у дома, Лукса! Не и в Горната земя! — каза Грегор. — А не планирам да остана на това кофти място завинаги!
Може и да не бяха разбрали какво точно имаше предвид с „кофти”, но беше съвсем ясно, че това е обида.
Лукса вдигна ръка и един прилеп се спусна до тях, като леко преобърна Бутс и я остави в ръцете на Грегор. Той я улови и я стисна в силна прегръдка. Долноземците вече не се смееха.
— Какво значи „кофти”? — попита хладно Лукса.
— Няма значение — каза Грегор. — Това е просто нещо, което ние горноземците казваме, когато виждаме невръстните си сестри, подмятани на-сам-натам от прилепи. Виждаш ли, за нас, това е кофти.
— Беше замислено като забавление — каза Хенри.
— О, да. Трябва да отворите тематичен увеселителен парк. Ще се извие опашка от желаещи оттук чак до повърхността — каза Грегор.
Сега те вече наистина нямаха представа за какво говори, но тонът му беше толкова саркастичен, че но можеше да им убегне.
Бутс се измъкна от ръцете му и хукна към ръба на колоната.
— Още, Ге-го! — изписка тя.
— Не, Бутс! Не, не! Никакво скачане! — викна Грегор, като успя да я улови точно на косъм. — Виждаш ли, ето за това говоря! — каза той на Лукса.
Намести Бутс в раницата и я вдигна на гърба си.
Долноземците бяха объркани от гнева му и засегнати от тона му, макар и да не разбираха думите му.
— Е, във всеки случай, не Бутс имаше нужда от уроци — каза Лукса. — А ти.
— О, откажи се от тази мисъл, Лукса — подхвърли подигравателно Хенри. — Че току-виж, като се върне у дома, може да забрави, че вече не е в нашата „кофти” земя и да скочи от собствения си покрив!
Лукса и Хенри се засмяха враждебно. Марет изглеждаше смутен. Грегор знаеше, че това е предизвикателство, и една част от него гореше от желание да го приеме. Просто да се затича и да скочи в тъмнината и да повери останалото на прилепите. Друга част от него не искаше да играе тази малка игра. Лукса и Хенри искаха той да скочи, за да могат да му се смеят, когато размята ръце и крака във въздуха. Предполагаше обаче, че и двамата мразеха да не им се обръща внимание. Затова ги изгледа презрително и се отдалечи.
Усещаше как зад него Лукса буквално се пръска от яд.
— Можех да те метна през стената, Горноземецо, и нямаше да се наложи да отговарям пред никого! — каза Лукса.
— Ами хайде, направи го! — предизвика я Грегор, като протегна ръце. Знаеше, че това е лъжа. Щеше да ѝ се наложи да отговаря пред Викус.
Лукса гневно прехапа устна.
— О, остави „воина” на мира, Лукса — каза Хенри. — Не ни е от полза мъртъв… засега… и дори прилепите може да не успеят да компенсират непохватността му. Хайде да се надбягваме. — Тя се поколеба за момент, после се затича към ръба. Двамата с Хенри се издигнаха във въздуха като двойка красиви птици и изчезнаха, вероятно върху прилепите си.
Грегор стоеше с ръце на кръста и ги мразеше. Беше забравил, че Марет е зад гърба му.
— Не трябва да вземаш присърце думите им — каза тихо Марет. Грегор се обърна и видя, че Марет се колебае. — Като деца и двамата бяха по-мили, но откакто плъховете им отнеха родителите, се промениха.
— Плъховете са убили и родителите на Хенри? — попита Грегор.
— Няколко години преди тези на Лукса. Бащата на Хенри беше по-младият брат на краля. След горноземците, плъховете най-много биха искали да видят мъртво кралското семейство — каза Марет. — когато те загинаха, Нериса стана крехка като стъкло, Хенри — твърд като камък.
Грегор кимна. Никога не можеше да мрази хората много дълго, защото накрая винаги откриваше нещо тъжно за тях, което обясняваше защо са такива. Като това хлапе в училище, което всички мразеха, защото вечно тормозеше малките, докато един ден разбраха, че баща му го беше пребил и го бяха нкарали в болницата. За такива неща Грегор можеше да изпитва единствено съчувствие.
Викус се върна след няколко минути и Грегор се качи върху прилепа му, без да каже нито дума. Докато излитаха, осъзна колко силно стиска прилепа и се опита да отслаби хватката си. Викус яздеше със свободно полюляващи се крака. Грегор също отпусна своите и установи, че всъщност така беше по-лесно да се задържи и да пази равновесие.
— Сега трябва да посетим пълзливците — каза Викус. — Искаш ли да продължим да тълкуваме пророчеството?
— Може би по-късно — отговори Грегор. Викус не настоя. Вероятно си имаше доста грижи с войната и всичко останало.
Нещо друго измъчваше Грегор сега, когато беше овладял гнева си. Знаеше, че не беше отказал да скочи от колоната само за да ядоса Лукса и Хенри. И не беше само защото щяха да му се смеят. Нищо чудно, че беше споменал тематичните увеселителни паркове. Влакчетата, бънджи-скоковете, скоковете с парашут — мразеше ги. Понякога се качваше на влакчетата, защото ако откажеше, всички щяха да го помислят за страхливец, но те не му бяха забавни. Какво му беше забавното да усещаш как светът се изплъзва изпод краката ти? А и във влакчетата поне имаше предпазни колани.