Петте прилепа се скупчиха заедно и заспаха, изтощени от полета през деня.
Марет събра факлите заедно, за да стъкне малък огън и да сложи да се топли храна. Хенри и Лукса седяха настрани и разговаряха тихо, което напълно устройваше Грегор. Марет беше единственият, с когото му се говореше.
— Е, ти можеш ли да различаваш хлебарките, Марет? — попита Грегор. Изсипа всичките си батерии на земята, за да отдели изтощените, докато си говореха.
— Не, изключително невероятно е, че сестра ти може. Сред нас има малцина, които могат да ги различават. Викус е по-добър от повечето. Но да разпознаеш една от толкова много… е изключително странно — каза Марет. — Може би това е дарба на горноземците? — предположи той.
— Не, на мен ми изглеждат еднакви — каза Грегор. Бутс много я биваше в онези игри, където ти показват четири рисунки, които изглеждат еднакви, само че в едната има дребна разлика. Например четири карнавални шапки, но едната е със седем райета, вместо с шест. А ако всички пиеха от хартиени чаши, тя винаги знаеше коя на кого е, дори ако се смесеха на масата. Може би всяка хлебарка наистина ѝ изглеждаше определено различна.
Грегор отвори фенерчето. Работеше с две кръгли батерии. Извади старите и ги смени с другите, като се опитваше да определи кои не са изтощени. Без да иска, натисна копчето точно когато фенерчето сочеше към Лукса и Хенри. Те подскочиха, изненадани от внезапния лъч светлина. Направи го нарочно още два пъти, което беше детинско, но му хареса да ги види как трепват. „Ще изкарат около пет секунди в Ню Йорк” помисли си той. Това го накара да се почувства малко по-добре.
От десетте батерии, всички освен две още имаха заряд. Грегор отвори капачката на каската си и видя, че работи със специална правоъгълна батерия. Тъй като нямаше друга такава за смяна, налагаше се да я използва пестеливо. „Може би трябва да я запазя за накрая. Ако изгубя другите или се изтощят, все още ще имам тази на главата си”, помисли си той и изключи лампичката на каската.
Грегор сложи работещите батерии обратно в джоба си и отдели другите две настрана.
— Тези двете са свършили — каза той на Марет. — Нe работят.
— Да ги изгоря ли? — попита Марет, посягайки към батериите.
Грегор го хвана за китката, преди да успее да ги хвърли в огъня.
— Не, може да експлодират! — Всъщност не знаеше какво може да стане, ако сложиш батерия в огъня, но смътно помнеше как баща му казваше, че е опасно да се прави такова нещо. С крайчеца на окото си зърна Лукса и Хенри да се споглеждат неловко. — Може да ослепееш — добави той само за драматичен ефект.
Е, това можеше да се случи, ако избухнеха.
Марет кимна и предпазливо сложи изтощените батерии отново до Грегор. Той ги затъркаля със сандала си, с което изнерви Лукса и Хенри. Когато обаче видя, че Марет също изглеждаше нервен, пъхна изхабените батерии в джоба си.
Викус и Соловет се върнаха точно когато храната беше готова. Изглеждаха разтревожени.
Всички се събраха около Марет, който раздаваше риба, хляб и нещо, което приличаше на сладък картоф, но не беше.
— Бутс! Време за вечеря! — повика я Грегор и тя дотича.
Когато осъзна, че не я следват, тя обърна глава и помаха нетърпеливо на хлебарките:
— Темп! Тика! Ве-че-я!
Настъпи неловко мълчание. Никой друг не се беше сетил да покани хлебарките. Марет не беше приготвил достатъчно храна. Явно не беше прието да се хранят заедно с хлебарките. За щастие те поклатиха глави:
— Не, принцесо, ние не ядем сега. — Те започнаха да се отдалечават.
— Стойте тука! — нареди Бутс, като посочи Темп и Тик. — Вие стои тука, го’еми бубо’ечки. — И хлебарките послушно седнаха.
— Бутс! — възкликна Грегор, смутен. — Не е нужно да оставате — тя командва така всички — каза той на хлебарките. — Работата е там, че просто иска да продължи да си играе с вас, но първо трябва да се нахрани.
— Ще седнем — каза сковано едната и Грегор измита чувството, че насекомото искаше той да си гледа работата.
Всички ядяха с апетит, с изключение на Викус, който изглеждаше объркан.
— Е, кога тръгваме? — попита Хенри с пълна уста.
— Не тръгваме — каза Соловет. — Пълзливците отказаха да дойдат.
Лукса възмутено вдигна глава:
— Отказаха? На какво основание?
— Не желаят да си навлекат гнева на крал Горджър, като се присъединят към нашата мисия — каза Викус. — Сега са в мир както с хората, така и с плъховете. Не искат да го нарушават.