„Сега какво?”, помисли си Грегор. Трябваха им две хлебарки. Така се казваше в „Сивото пророчество”. Ако хлебарките не дойдеха, можеха ли все още да спасят баща му?
— Помолихме ги да си помислят за предложението — каза Соловет. — Знаят, че плъховете са поели в поход. Това може да им повлияе да минат на наша страна.
„Или на тази на плъховете”, промърмори Лукса и Грегор тайно се съгласи. Хлебарките бяха обсъждали да предадат горноземците на плъховете, дори когато знаеха, че плъховете ще ги изядат. А това беше вчера, когато нямаше война. Ако не бяха харесали Бутс толкова много, несъмнено сега те двамата щяха да са мъртви. Хлебарките не бяха бойци. Грегор си помисли, че биха направили каквото бе най-добре за вида им, а плъховете вероятно бяха по-силният съюзник. Или щяха да бъдат, ако човек можеше да им се довери.
— Защо хлебарките си мислят, че могат да вярват на плъховете? — попита Грегор.
— Пълзливците не разсъждават по същия начин като нас — каза Викус.
— Как разсъждават? — попита Грегор.
— Без всякакъв разум или логика — намеси се гневно Хенри. — Те са най-глупавите създания в Подземната страна! Та те дори почти не могат да, говорят!
— Мълчи, Хенри! — нареди Викус рязко.
Грегор хвърли поглед назад към Темп и Тик, но хлебарките не показаха признаци, че са чули. Разбира се, че бяха зли. Хлебарките не изглеждаха особено умни, но просто беше грубо да го кажеш пред тях.
А и така едва ли щяха да поискат да ги придружат.
— Помни, че когато Сандуич пристигнал в Подземната страна, пълзливците били тук от безброй поколения. Несъмнено ще са тук и когато от топло-кръвните същества няма да остане и помен — каза Викус.
— Това е слух — рече Хенри пренебрежително.
— Не, не е. Хлебарките съществуват от, кажи-речи, триста и петдесет милиона години, а хората са на света от няма и шест милиона години — каза Грегор. Баща му му беше показал диаграма, на която бешe посочена появата на различните животни на Земята. Помнеше, че се впечатли колко стари бяха хлебарките.
— Откъде знаеш това? — Лукса проговори рязко, но Грегор забеляза, че наистина ѝ беше интересно.
— Това е наука. Археолозите изравят вкаменелости и разни такива неща и могат да определят възрастта им. Хлебарките — искам да кажа, пълзливците — са много стари и не са се променили особено — каза Грегор. Не беше особено уверен в последното, но му се струваше вярно. — Наистина са удивителни. — Надяваше се, че Темп и Тик слушат.
Викус му се усмихна:
— За да оцелее едно създание толкова дълго, то несъмнено е толкова умно, колкото е нужно.
— Не вярвам в твоята наука — заяви Хенри. — Пълзливците са слаби, не могат да се бият и няма да изкарат дълго. Така го е замислила природата.
Грегор се сети за баба си, която сега беше стара и зависеше от добронамереността на по-силни хора.
Помисли си за Бутс, която беше малка и още не можеше да си отвори вратата. А после и за приятеля си Дари, който миналата година трябваше да ходи три пъти в спешното отделение на болницата, защото получи астматични пристъпи и не можеше да вкара въздух в дробовете си.
— Ти така ли смяташ, Лукса? — попита Грегор. — Мислиш ли, че нещо заслужава да умре, щом не е силно?
— Няма значение какво мисля аз, ако това е истината — каза Лукса уклончиво.
— Но дали е истината? Това е отличен въпрос, по който да размишлява бъдещият владетел на Регалия — отбеляза Викус.
Нахраниха се набързо и Викус предложи всички да се опитат да поспят. Грегор нямаше представа дали е нощ или ден, но се чувстваше уморен и не възрази.
Докато той разстилаше тънко, тъкано одеяло в ъгъла на помещението, Бутс се опитваше да научи Темп и Тик да играят „Хляба опечи”. Хлебарките объркано размахваха предните си крака, без да разбират какво става:
— Хлеба’ю, хлебаю, хяба наплави. Бълзо, бълзо малка питка ти ми омеси. Х’яба бързо омеси ми, с мойта буква укласен. И в пещта си опечи го за бубо’ечката и мен! — пееше Бутс, като пляскаше с ръце и докосваше краката на хлебарките.
Насекомите бяха напълно озадачени.
— Какво пее принцесата, какво пее? — попита Темп. Или може би беше Тик.
— Това е песен, която пеем на бебетата в Горната земя — обясни Грегор. — Тя ви включва в нея. Това е голяма чест — добави той. — Включва някого в нечия песен само ако много го харесва.
— Аз халесва Гояма бубоечка — заяви Бутс със задоволство и отново запя песента с хлебарките.
— Съжалявам, приятелчета, но тя трябва вече да спи — каза Грегор. — Хайде, Бутс. Време за нанкане. Кажи лека нощ.
Бутс спонтанно прегърна хлебарките.