— Викус ме праща! — изкрещя Грегор и за пръв път паякът спря за миг. Грегор бързо продължи: —Да, Викус ме праща — той идва насам и много ще се ядоса, че ни увиваш в паяжината си!
Размаха свободната си ръка с фенерчето, за да подчертае думите си, и освети напълно лицето на паяка. Той отстъпи няколко метра назад и Грегор за пръв път успя да го огледа добре. Шест лъскани черни очи, четинести крака и масивни челюсти, които завършваха с извити, заострени зъби. Бързо отклони лъча на фенерчето. Нямаше смисъл да разгневява създанието.
— Е, познаваш ли Викус? — попита той. — Сигурно ще е тук всеки момент, за да се срещне официално с нашия крал. Кралица. Имате ли си крал или кралица? Или може би е нещо друго. Ние си имаме президент, но това е различно, защото за него трябва да се гласува. — Той направи пауза. — Е, мислиш ли, че може да ни освободиш сега?
Паякът се наведе и прегриза една нишка с челюстите си. Грегор и Бутс излетяха на петнайсет метра нъв въздуха и после се залюляха нагоре-надолу, сякаш бяха закачени на голям ластик.
— Ей! — изкрещя Грегор. — Ей! — Обядът се разплиска в стомаха му. Накрая подскачането спря.
Грегор светна наоколо с фенерчето. Във всички посоки виждаше паяци. Някои работеха усилено, други изглеждаха заспали. Всички до един не му обръщаха внимание. Това беше нещо ново. Хлебарките и прилепите го бяха поздравили доста любезно, цяла тълпа от хора на стадиона беше замлъкнала, когато той се появи, плъховете бяха изпаднали в ярост при срещата им… а паяците? Те не показваха и капчица интерес.
Известно време им крещеше разни неща. Хубави неща. Откачени неща. Дразнещи неща. Те не реагираха. Накара Бутс да изпее на два пъти „Паякът Итси-Битси”, понеже тя си имаше специален начин да се разбира с насекомите. Никаква реакция. Накрая той се предаде и взе да ги наблюдава.
Някакво злочесто насекомо влетя в мрежата им. Един паяк се приближи и заби ужасните си зъби в него. То застина неподвижно. „Отрова”, помисли си Грегор. Паякът бързо обви насекомото в копринена нишка, разкъса го на парчета и впръска в него някаква течност. Грегор извърна поглед, когато паякът започна да изсмуква втечнените вътрешности на насекомото. „Ъх, това можеше да сме ние. Това все още може да сме ние!” помисли си той. Изпита желание Викус и останалите да се появят.
Но дали щяха да се появят? Какво беше станало там на речния бряг? Дали бяха успели да отблъснат плъховете? Дали някой беше ранен или, още по-лошо, убит?
Спомни си как Викус му заповяда да бяга. „Ние, останалите, сме заменими, ти не си!” Сигурно говореше за пророчеството. Винаги можеха да намерят още пълзливци, хвъркачи и предачи. Нериса можеше да заеме трона, ако нещо се случеше с Лукса или Хенри. Или може би щяха да провъзгласят за крал или кралица някой друг. Но Грегор и Бутс, двама горноземци с баща, пленен от плъховете, бяха незаменими.
Грегор си помисли мрачно за хората, пожертвали се на брега на реката. Трябваше да остане и да се бие, дори и да нямаше кой знае какъв шанс. Те рискуваха живота си, защото мислеха, че той е воинът. Но той не беше. Това вече би трябвало да е ясно.
Минутите минаваха бавно. Може би цялата група беше унищожена и двамата с Бутс бяха сами. Може би паяците знаеха това и ги оставяха живи само за да са пресни и вкусни, когато решат да ги изядат.
— Ге-го? — обади се Бутс.
— Да, Бутс — каза Грегор.
— Ходим вкъщи? — попита тя жално. — Видим мама?
— Ами, първо трябва да отидем при татко — каза той, като се опита да звучи оптимистично, макар че висяха безпомощно в леговището на паяците.
— Та-ти? — каза Бутс любопитно. Тя познаваше баща им от снимки, макар че никога не го беше виждала на живо. — Видим тати?
— Ще вземем татко. После си отиваме вкъщи — каза Грегор.
— Видим мама? — настоя Бутс. Когато си представи майка им, на Грегор му домъчня до болка. — Видим мама?
Един паяк близо до тях започна да издава жужащ звук, който останалите подеха. Беше успокояваща, тиха мелодия. Грегор се опита да я запомни, за да може да я изсвири за баща си на саксофона. Баща му също свиреше. Най-вече джаз. Беше купил на Грегор първия му саксофон — втора употреба, от заложната къща, — когато Грегор беше на седем, и започна да го учи да свири на него. Грегор точно беше започнал да взема уроци в училище, когато баща му изчезна безследно и стана пленник на плъховете, които вероятно мразеха музика.
Какво ли правеха плъховете с баща му?
Опита се да се разсее с по-ведри мисли, но при тези обстоятелства не успя.
Когато Хенри внезапно се появи под него, на Грегор му идеше да се разплаче от облекчение.