— Жив е! — провикна се Хенри: изглеждаше искрено щастлив да го види.
Отнякъде в тъмнината Грегор чу гласа на Викус:
— Освободите вие горноземеца, освободите? — Почувства как го свалят на земята. Когато стъпалата му се допряха до камъка, той падна по корем, неспособен да стои на обвитите си в паяжината крака.
Те мигновено се събраха около него и прерязаха копринените нишки с мечовете си. Дори Лукса и Хенри помагаха. Тик и Темп прегризаха нишките около раницата на Бутс. Грегор преброи прилепите: един, два, три, четири, пет. Видя няколко рани, но всички бяха живи.
— Помислихме, че си изгубен — каза Марет, чието бедро кървеше обилно.
— Не, не можех да се изгубя. Тунелът водеше право тук — каза Грегор, като щастливо изрита паяжината и освободи краката си.
— Не изгубен по отношение на посоката — каза Лукса. — Изгубен завинаги. — Грегор осъзна, че тя имаше предвид „мъртъв”.
— Какво стана с плъховете? — попита той.
— Всички загинаха — каза Викус. — Не е нужно да се боиш, че са те видели.
— По-лошо ли е, ако ме видят? — попита Грегор. — Защо? От километри могат да подушат, че съм горноземец. Знаят, че съм тук.
— Но само мъртвите знаят, че приличаш на баща си. Че си „син на слънцето” — каза Викус. Грегор си с помни как бяха реагирали Фангор и Шед, когато видяха лицето му на светлината от факлата. „Гледай, Шед, сянката му”. Искаха да го убият не само защото беше горноземец. И те бяха решили, че той е воинът! Искаше му се да разкаже на Викус за това, но двайсетина паяка се спуснаха около тях и увиснаха в близките мрежи.
Едно великолепно създание с крака на красиви ивици се спусна право пред Викус. Той се поклони много ниско:
— Поздрави, кралица Уевокс.
Паякът потри предните крака по гърдите си, сякаш свиреше на арфа. Устата му не помръдна, но се разнесе зловещ глас:
— Поздрави, лорд Викус.
— Представям ви Грегор Горноземеца, представям ви — каза Викус, като посочи Грегор.
— Той вдига много шум — каза кралицата враждебно и предните ѝ крака пак се раздвижиха по гърдите. Грегор осъзна, че тя говори по този начин — като предизвикваше вибрации по тялото си. Звучеше малко като господин Джонсън от апартамент № 4, който беше претърпял някаква операция и говореше през дупка в гърлото. Само че беше по-страшно.
— Порядките на горноземците са странни — каза Викус, като стрелна Грегор с поглед, който го предупреждаваше да не възразява.
— Защо идвате? — избръмча кралица Уевокс.
Викус разказа цялата история с десет изречения, като говореше с мек, тих тон. Очевидно с паяците трябваше да се говори бързо и тихо. Непрестанното крещене водеше до обратния резултат.
Кралицата обмисли за момент думите му.
— Понеже с нас говори Викус, няма да ги изпием. Омотайте ги.
Обкръжи ги пълчище от паяци. Грегор видя как около тях израства сякаш с магия величествена, тънка, прозрачна фуния от коприна. Тя обви групата и скри от поглед всички останали. Паяците спряха да предат, когато фунията достигна десет метра височина. Два паяка застанаха на пост на върха. Всичко се случи за по-малко от минута.
Всички погледнаха Викус, който въздъхна.
— Ти знаеше, че няма да е лесно — каза тихо Соловет.
— Да, но се надявах, че с неотдавнашното търговско споразумение… — Викус замълча и после добави: — Хранех прекалено големи надежди.
— Все още дишаме — каза Марет окуражително. — Това не е малко постижение с паяците.
— Какво става? — попита Грегор. — Няма ли да дойдат с нас?
— Не, Грегор — каза Соловет. — Ние сме техни пленници.
Глава 17
— Пленници! — възкликна Грегор. — И с паяците ли сте във война?
— О, не — каза Марет. — С преданите сме в мирни отношения. Търгуваме с тях, никой не нахлува в територията на другия… но би било преувеличение да ги наричаме наши приятели.
— Разбира се — каза Грегор. — Е, всички освен мен ли знаеха, че ще ни пленят? — Беше му трудно да сдържи раздразнението в гласа си. Почваше да му омръзва да научава как стоят нещата чак след като се случат.
— Съжалявам, Грегор — каза Викус. — Дълго се старах да изградя мостове между нас и преданите. Мислех си, че навярно ще бъдат по-сговорчиви, но надцених влиянието си сред тях.
Изглеждаше изморен и стар. Грегор нямаше намерение да го накара да се почувства още по-зле.
— Не, те наистина те уважават. Искам да кажа, мисля, че се канеха да ме изядат, преди да спомена името ти.
Викус се поободри: