— Наистина ли? Е, това вече е нещо. Докато има живот, има надежда.
— Много странно. И баба ми винаги казва същото! — възкликна Грегор. Засмя се и това някак
разчупи напрежението.
— Ге-го, нов пампе’с! — заяви Бутс раздразнено и подръпна гащичките си.
— Да, Бутс, чист памперс — каза Грегор. Памперсът ѝ не беше сменян от цяла вечност. Той затършува из пакета, който Дулсет му беше дала, и осъзна, че му остават само два памперса. — Олеле — възкликна, — пелените почти свършиха.
— Е, намираш се на най-подходящото място. Преданите правят всичките ни пелени — каза Соловет.
— Как така не са лепкави? — попита Грегор, като докосна лицето си.
— Преданите могат да изработват шест вида нишки, някои — лепкави, други — гладки като кожата на Бутс. Те изработват и облеклото ни.
— Наистина ли? — каза Грегор. — Мислиш ли, че ще ни дадат още пелени? Въпреки че сме пленници?
— Не се съмнявам в това. Целта на паяците не е да предизвикват враждебността ни — каза Соловет, — а само да ни задържат, докато решат какво да правят. — Тя повика един от стражите и след няколко минути по една нишка се спуснаха две дузини памперси. Паякът изпрати и три плетени кошници, пълни с чиста вода.
Соловет се зае да обикаля групата, като почистваше раните и ги превързваше. Лукса, Хенри и Марет гледаха внимателно, сякаш тя преподаваше урок. Грегор осъзна, че умението да лекуваш бойни рани вероятно беше важно, ако живееш тук долу.
Най-напред Соловет почисти дълбоката рана на бедрото на Марет и я заши с игла и конец. Грегор трепна от съчувствие към Марет, но лицето на стража беше бледо и овладяно. Два прилепа имаха нужда от шевове по разкъсаните си криле и макар че полагаха голямо усилие да останат неподвижни, докато Соловет вкарваше и изкарваше иглата от кожата им, за тях процесът явно беше мъчителен.
Щом всяко видимо кървене беше спряно, Соловет се обърна към Грегор:
— Сега да се погрижим за лицето ти.
Грегор докосна бузата си и откри, че там, къде-то беше отлепил паяжините от лицето си, сега има отоци. Соловет накисна една пелена във вода и я сложи на лицето му. Грегор стисна зъби, за да не изкрещи.
— Знам, че пари — каза Соловет. — Но трябва да почистя слузта от лицето си, иначе ще забере.
— Ще забере? — попита Грегор. Звучеше ужасно.
— Ако можеш да изтърпиш да си наплискаш лицето с вода, ще те заболи повече, но ще ти мине по-бързо— каза Соловет.
Грегор си пое дълбоко дъх и потопи цялото си лице в една от кошниците с вода.
— Аааа! — изкрещя безмълвно и се изправи задъхан. След пет-шест потапяния болката изчезна.
Соловет кимна одобрително и му даде глинено бурканче с мехлем, с който да намаже лицето си. Докато той предпазливо нанасяше лекарството, тя почисти и превърза няколко по-дребни рани и принуди съпротивляващия се Викус да ѝ позволи да превърже китката му.
Накрая се обърна към Темп и Тик:
— Пълзливци, трябва ли ви някаква помощ от мен?
Бутс посочи една огъната антенка на една от хлебарките:
— Темп се удай — каза тя.
— Не, принцесо, сами ще се излекуваме — каза Темп. Грегор му съчувстваше, че е пострадал, но хубавото беше, че сега можеше да различава хлебарките.
— Пе’в’ъзка! — настоя Бутс и посегна да хване изкривената антена.
— Не, Бутс — каза Грегор, като възпря ръката ѝ. —Няма превръзка за Темп.
— Пе’в’ъзка! — Бутс се намръщи на Грегор и го отблъсна.
„О, направо върхът” помисли си Грегор. „Започва се”. Общо взето, Бутс беше много добро и разбрано двегодишно дете. Но все пак беше на две и от време на време изпадаше в пристъпи на раздразнение, които изтощаваха цялото семейство. Обикновено се случваше, когато беше уморена и гладна.
Грегор зарови из раницата. Дулсет не беше ли споменала нещо за лакомства? Извади една бисквита:
— Бисквитка, Бутс? — Тя неохотно я взе и седна да я гризе. Може би беше предотвратил най-лошото.
— Мрази нас принцесата, мрази нас? — попита Тик разтревожено.
— О, не — каза Грегор. — Просто понякога се държи така. Мама казва, че всички двегодишни деца са такива. Понякога избухва без причина.
Бутс гледаше намръщено всички и тропаше с крачета по земята.
— Мрази нас, принцесата, мрази нас? — промърмори Темп тъжно.
Бебетата хлебарки вероятно не получаваха истерични припадъци.
— Не, тя продължава да мисли, че сте страхотни — каза убедено Грегор. — Само ѝ дайте малко пространство. — Надяваше се хлебарките да не се обидят токова много от държанието на Бутс, че да поискат да се приберат у дома. Не че точно сега някой можеше да отиде където и да било.