Викус му направи знак да дойде при другите и заговори шепнешком:
— Грегор, съпругата ми се опасява, че предачи-те може да ни издадат на плъховете. Съветът ѝ е да бягаме възможно най-бързо.
— Мен ме устройва! — каза Грегор. — Но как?
Бутс се приближи зад него и го ощипа по ръката
без причина.
— Не, Бутс! — каза той. — Никакво щипане!
— Още бисквита! — каза тя, като го задърпа.
— Не, не и за тези, които щипят. Бисквитите не са за хора, които щипят — каза Грегор твърдо. Долната устна на Бутс затрепери. Тя се отдалечи гневно от него, легна на земята и започна да рита раницата.
— Добре, извинявайте, а сега какво? Какъв е планът? — попита Грегор, като се обърна отново към групата. — Можем ли просто да си прорежем път през паяжината и да избягаме?
— Не, извън тази фуния от паяжина има дузини предани, готови да поправят всяка дупка и да атакуват с отровни зъби. Ако побегнем нагоре, те ще скочат върху нас отвисоко — прошепна Соловет.
— Какво ни остава? — попита Грегор.
— Само едно средство. Трябва да повредим паяжината много и бързо, така че да не могат да я поправят, нито да издържи тежестта им — каза Соловет, замълча и добави: — Някой трябва да изпълни Усукването.
Всички погледнаха Лукса, затова Грегор също погледна към нея. Златистият ѝ прилеп, който стоеше зад нея, наведе глава и докосна врата ѝ.
— Можем да го направим — обади се тихо Лукса.
— Не настояваме, Лукса. Опасността, особено на върха, е много голяма. Но ти си единствената ни надежда — каза Викус с нещастен вид.
Хенри обви ръка около рамото ѝ:
— Могат да се справят. Виждал съм ги на тренировка. И двете са бързи и точни.
Лукса кимна решително:
— Можем да го направим. Да не чакаме.
— Грегор, качи се върху прилепа на Викус. Викус, при мен. Хенри и Марет, двамата вземете по един пълзливец — нареди Соловет.
— Необходима ни е маневра за отвличане на вниманието, за да прикрием Лукса — каза Марет. — Бих могъл да се промъкна отстрани.
— Не и с този крак — заяви Соловет, като бързо се огледа. — И никой няма да минава отстрани. Това е сигурна смърт.
— Преданите са много чувствителни към шум — каза Викус. — Жалко, че нямаме рогове.
Грегор усети как някой ядосано го подритва по глезените. Обърна се и видя, че е Бутс.
— Престани! — скара ѝ се той. — Да те накажа ли искаш?
— Няма наказва! Няма наказва! Ти наказан! Бисквитка! Бисквитка! — избърбори Бутс. Щеше да се разплаче всеки момент.
— Шум ли ви трябва? — каза Грегор раздразнено. — Само каква шумотевица имам за вас. — Вдигна Бутс и насила я сложи в раницата.
— Не! Не! Не! — писна Бутс; гласът ѝ ставаше все по-пронизителен и силен.
— Готови ли са всички? — попита Грегор и измъкна една бисквита от торбата, която му даде Дулсет.
Долноземците не бяха съвсем сигурни какво ще направи, но след секунди бяха готови за тръгване.
Соловет му кимна:
— Готови сме.
Грегор вдигна бисквитата:
— Хей, Бутс! — подвикна той. — Искаш ли бисквитка?
— Не бисквитка, не бисквитка, не, не, не! — ревна Бутс и вече нищо не беше в състояние да я укроти.
— Хубаво — каза Грегор. — Тогава ще я изям аз. — И като се увери, че тя го вижда, напъха цялата бисквита в устата си.
— Моя! — изпищя Бутс. — Моя! Моя! Моооояяяия! — Беше оглушителен писък, който прониза мозъка му.
— Тръгвай, Лукса! — изкрещя Соловет и момичето излетя с прилепа си. Сега Грегор разбра защо Усукването беше толкова голяма работа. Лукса се издигаше по паяжината, като се въртеше с главозамайваща бързина. Държеше меча вдигнат право над главата си и разсичаше фунията на парчета. Само изключително добър и гъвкав ездач би могъл да изпълни такова движение.
— Уау! — възкликна Грегор и скочи върху едрия сив прилеп на Викус.
— Моооояяяя! — пищеше Бутс. — Мооооояяяя!
Виждаше как над него Лукса се върти и сече. Останалите долноземци я последваха, като прорязваха стените на оформената като фуния паяжина. Грегор беше най-отзад с Бутс и оглушителните ѝ писъци.
На върха на фунията златистият прилеп увисна във въздуха, изпълнявайки сложен двоен лупинг надолу с главата. Закриляни от светкавично проблясващия меч на Лукса, долноземците излетяха на свобода.
Грегор беше единственият, останал все още вън фунията, когато се случи. Отгоре се спусна копринена нишка, която обви дясната ръка на Лукса и я свали от прилепа ѝ. Два космати крака я повдигнаха, навивайки нишката, сякаш измъкваха риба.
Кралица Уевокс разтвори челюсти, за да обхване врата на Лукса.