— Хей, аз висях там и крещях за помощ цял час, преди вие да решите да се покажете — възрази Грегор. — А те наистина ме мразеха.
Лукса се засмя:
— Можех да се досетя. По това, което каза кралица Уевокс. — Тя замълча и произнесе следващите си думи с усилие: — Благодаря ти.
— За какво? — попита той.
— Че ме спаси с… Какво е това оръжие? — Тя посочи към кутийката с коренова бира.
— Не е оръжие. Това е коренова бира — каза Грегор и отпи голяма глътка.
Лукса изглеждаше разтревожена.
— Става ли за пиене? — попита тя.
— Разбира се, опитай я — каза Грегор и ѝ подаде кутийката.
Тя предпазливо отпи и очите ѝ се разшириха.
— Прави мехурчета върху езика — каза тя.
— Да, затова експлодира. Разтърсих я и направих много мехурчета. Сега е безопасно. Също като вода е. Хайде, давай, може да я допиеш — каза той и тя продължи любопитно да отпива малки глътки.
— И бездруго ти бях длъжник — каза той. — Ти ме спаси от онзи плъх първата нощ. Така че сме квит.
Лукса кимна, но изглеждаше смутена.
— Има и още нещо. Не биваше да те удрям, задето се опита да избягаш. Извинявай.
— А аз ти се извинявам, задето казах, че домът ти е кофти. Май не всичко е кофти. Някои неща са страхотни — каза той.
— Мен смяташ ли ме за „кофти”? — попита Лукса.
— О, не. Кофти са такива неща като паяците и плъховете и, нали се сещаш, неща, от които по гърба те полазват тръпки. Ти си просто… трудна — каза Грегор, като се опитваше да бъде честен, но не откровено груб.
— Ти също. Трудно е да… ъ-ъ… човек да те накара да направиш нещо — каза Лукса.
Грегор кимна, но завъртя очи, когато тя не гледаше. Едва ли можеше да си представи по-упорит човек от Лукса.
Викус повика всички на вечеря и дори хлебарките се почувстваха достатъчно удобно, за да се присъединят към кръга.
— Пия от оръжието на Грегор срещу паяците — обяви Лукса, като вдигна кутийката с коренова бира. Наложи се Грегор отново да обяснява какво е кореновата бира и после всички поискаха да опитат по една глътка.
Когато кутийката стигна до Бутс, Грегор каза: „Е, свърши”, като мислеше, че тя е изцедила и последните няколко капки. Вместо това обаче тя изля остатъка на две локвички.
— Го’еми бубо’ечки — каза тя, като посочи първата локвичка. — Пиепи — каза, като посочи втората. Хлебарките и прилепите послушно опитаха кореновата бира.
— Според мен Бутс е родена за посланик — от-беляза Викус с усмивка. — Отнася се справедливо към всички — нещо, към което самият аз се стремя. Хайде да ядем.
Всички се нахвърлиха на вечерята, сякаш за пръв път виждаха храна. Когато забави темпото достатъчно, за да усети наистина вкуса на храната, Грегор зададе въпроса, който го тревожеше, откакто се бяха спасили от паяците:
— Можем ли все още да отидем на мисията без преданите?
— Това е въпросът — каза Викус. — Въпросът, който всички трябва да обмислим. Явно не можем да очакваме никакви предачи да се присъединят към нас по своя воля.
— Трябваше да заловим два, когато имахме шанс— каза Хенри мрачно.
— Пророчеството гласи, че предачите трябва да приемат — каза Викус. — Знаем обаче, че плъховете с а взели много предачи в плен. Навярно можем да освободим няколко и да ги убедим да ни придружат. Често съм постигал добри резултати с предачите.
— Но ти няма да си там, Викус — каза Соловет тихо.
— Какво искаш да кажеш? — попита Грегор и усети как устата му пресъхва.
Викус се поколеба за момент и огледа групата.
— Време е онези от нас, неспоменати в пророчеството, да се върнат у дома. Марет, Соловет и аз ще отлетим, след като си починем.
Грегор видя собствената си изненада, отразена като в огледало върху лицата на Лукса и Хенри.
— Нищо в пророчеството не ви забранява да дойдете — каза Лукса.
— Не трябва да сме тук. А и освен това ни предстои да водим война — каза Соловет.
При мисълта да остане без Викус и Соловет Грегор изпадна в паника.
— Но вие не можете да ни изоставите. Искам да кажа, ние дори не знаем къде отиваме — каза Грегор. — Вие двамата знаете ли къде отиваме? — попита той Лукса и Хенри. И двамата поклатиха глави. — Виждате ли?
— Ще се справите. Хенри и Лукса са добре обучени, а ти проявяваш голяма находчивост — каза Соловет. Говореше просто и категорично. Мислеше за войната, за по-големия проблем, не за тях.
Грегор инстинктивно разбра, че няма да успее да я разубеди и се обърна към Викус.
— Не можеш да си тръгнеш. Имаме нужда от теб. Имаме нужда от човек като теб — от човек, който знае какво прави!