— Лети високо, Горноземецо Грегор — каза Викус.
Грегор се разкъсваше от душевни борби как да отговори. Дали трябваше да се престори, че не е чул Викус? Да му даде да разбере, че никой от тях, дори и един горноземец, не можеше да му прости? Точно когато твърдо беше решил да не отговаря, Грегор си спомни за последните две години, седем месеца и… петнайсет дни ли бяха вече? Имаше толкова много неща, които му се искаше да беше казал на баща си, когато бе имал възможност. Неща като това, колко специално преживяване беше, когато се качваха нощем на покрива да гледат звездите. Или колко много обичаше, когато вземаха метрото до стадиона, за да отидат на бейзболен мач. Или как се чувстваше късметлия, задето от всички хора на света баща му беше именно негов баща.
Нямаше място в себе си за още неизречени думи. Прилепите се издигаха във въздуха. Имаше само секунда.
— Лети високо, Викус! — изкрещя той. — Лети високо!
Викус се обърна назад и Грегор видя по бузите му да блестят сълзи. Вдигна ръка към Грегор в знак на благодарност.
И после ги нямаше вече.
Глава 20
Сега бяха само девет. Сякаш всички възрастни си бяха отишли и бяха оставили един плъх да наглежда децата. Грегор се почувства нещастен, объркан и много малък. Огледа групата и осъзна, че нямаше към кого да се обърне за закрила.
— Не е зле да си отдъхнем — каза Рипред с голяма прозявка, — за да тръгнем освежени след няколко часа. — Той изтупа няколко трохи сирене от козината си, сви се на кълбо и след по-малко от минута шумно захърка.
Никой друг не знаеше какво да каже. Грегор разстла одеялото си на пода и повика Бутс.
— Те отидоха си? — попита Бутс, сочейки в посоката, накъдето беше заминал Викус.
— Отидоха си, Бутс. Сега ще спим. Време за нанкане. — Легна на одеялото, а тя се сгуши до него, без да протестира. Темп и Тик се разположиха от двете им страни. На пост ли стояха? Дали наистина мислеха, че могат да направят нещо, ако Рипред реши да ги нападне? И все пак беше някак успокояващо да са там.
Лукса отказа да си легне. Аврора дойде и обви златистите си криле около нея. Арес притисна черния си, космат гръб към този на Аврора, а Хенри легна в краката му.
Каквито и предпазни мерки да вземеха, Грегор беше сигурен, че Рипред можеше да убие и осемте за един миг. „Първо ще отстрани Хенри и Лукса, защото са единствените двама с оръжия, а после ще избие останалите един по един”, помисли си Грегор. Може би Арес или Аврора щяха да се измъкнат, но другите бяха лесни жертви. Това беше истината и не беше зле да я приеме.
Интересното беше, че щом веднъж я прие, Грегор се почувства по-спокоен. Нямаше никакъв избор, освен да се довери на Рипред. Щом можеше да се довери на Рипред, значи можеше да заспи. И той се остави да се унесе в сън, като се помъчи да изтласка от ума си образите на космати паешки крака и плъхове с остри зъби. Какъв отвратителен ден беше.
Стресна го силно плющене. Инстинктивно се наведе да защити Бутс, докато осъзна, че това беше просто Рипред, който удряше с опашка по земята.
— Хайде, хайде — изръмжа той. — Време е да се размърдаме. Хапнете и да тръгваме.
Грегор се измъкна изпод одеялото си и зачака Марет да донесе храната. После си спомни, че Марет си беше отишъл.
— Как ще правим по въпроса с храната? — попита той Хенри.
— Лукса и аз не сервираме храна, ние сме кралски особи — заяви Хенри надуто.
— Е, да, добре, аз съм воинът, а Бутс е принцеса. И вие двамата доста ще гладувате, ако чакате аз да ви сервирам — каза Грегор. Беше му омръзнало от тези приказки за кралски особи.
Рипред се засмя.
— Кажи му, момче. Кажи му, че страната ти е водила война, за да не се кланяте на крале и кралици.
Грегор погледна Рипред изненадано.
— Откъде знаеш това?
— О, знам куп неща за Горната земя, които нашите приятели тук не знаят. Прекарал съм много време там сред вашите книги и документи — каза Рипред.
— Можеш да четеш? — попита Грегор.
— Повечето плъхове четат. Това, което ни дразни, е, че не можем да държим писалка, за да пишем. Сега се размърдай, Горноземецо. Ако щеш, яж, ако не щеш, недей, но да вървим — заповяда Рипред.
Грегор отиде до пакетите с храна да разгледа запасите. Имаше пушено месо, хляб и онези неща, които приличаха на сладки картофи. Може би храната щеше да стигне за три дни, ако внимаваха. Разбира се, Рипред ядеше като прасе и вероятно очакваше те да го изхранват. В такъв случай, може би за два дни.
Лукса се приближи и седна неловко до него.
— Какво? — каза Грегор.