Грегор забеляза за пръв път, че Темп и Тик са застанали над спящата Бутс и я прикриват с телата си. Гокс още висеше в импровизираната мрежа, която си беше изплела преди лягане.
— Край, свърши се — каза Грегор с убедителен тон, на какъвто не знаеше, че е способен. — Пусни меча, Хенри. Рипред, хайде… хайде седни! Свърши се.
Дали щяха да го послушат? Грегор не знаеше, но беше твърдо решен да не отстъпва. Беше дълъг, напрегнат момент. После Рипред отново спусна устни върху оголените си остри зъби и избухна в смях:
— Това ти го признавам, воине — не ти липсва смелост.
Хенри остави меча си да падне с дрънчене на земята, което не беше кой знае каква отстъпка, защото Грегор видя, че той едва го държи.
— Нито вероломство — каза Хенри тихо.
Грегор погледна Хенри с присвити очи.
— Знаеш ли, там, откъдето идвам, не уважаваме особено много някой, който се промъква и намушк-ва човек, докато спи.
— Той не е човек, той е плъх — каза Хенри. — Ако не можеш да направиш разликата, направо се смятай за мъртъв.
Грегор издържа студения поглед на Хенри. Знаеше, че по-късно щеше да се сети как най-добре да му отговори, но сега не му идваше нищо наум. Вместо това се обърна към Лукса и каза рязко:
— По-добре да ги закърпим.
Не бяха кой знае колко по-добри в оказването на първа помощ, отколкото в готвенето, но Лукса поне знаеше какъв мехлем да използва. Гокс помогна повече от всички. Тя изпреде специална паяжина и им каза да притиснат няколко шепи от копринените нишки към раните. След броени минути кървенето както от ръката на Хенри, така и от гърдите на Рипред спря.
Докато Грегор слагаше още пластове коприна върху сплъстената козина на Рипред, плъхът промърмори:
— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря.
— Забрави — каза Грегор. — Направих го само защото имам нужда от теб. — Не искаше Рипред да си мисли, че са приятели или нещо такова.
— Така ли? Радвам се — каза Рипред. — Стори ми се, че долових у теб чувство за игра по правилата. То е нещо изключително опасно в Подземната страна, момче.
Грегор изпита желание всички да престанат да повтарят колко опасно е за него в Подземната страна. Цялото място беше едно голямо минно поле. Пропусна забележката на Рипред и продължи да слага паяжините. Зад гърба си чу Лукса да прошепва на Хенри:
— Защо не ни каза?
— За да сте в безопасност — прошепна Хенри в отговор.
„В безопасност”, помисли си Грегор. „Да бе, да” Дори и да се върнеше в Горната земя, не мислеше, че някога отново щеше да се чувства в безопасност.
— Не бива да опитваш пак, Хенри — каза Лукса. — Не можеш да го надвиеш сам.
— Можех, ако Горноземеца не се беше намесил — отвърна Хенри.
— Не, рискът е прекалено голям, а той може да ни потрябва — каза Лукса. — Не закачай плъха.
— Това заповед ли е, Ваше Височество? — попита Хенри с леко изострена нотка в гласа.
— Ако това е единственият начин, по който ще се вслушаш в съвета ми, тогава да — каза Лукса сериозно. — Удръж меча си, докато не разберем по-добре положението си.
— Говориш точно като онзи стар глупак Викус — каза Хенри.
— Не, говоря като себе си — каза обидено Лукса. — И като човек, който иска и двамата да оцелеем.
Братовчедите осъзнаха, че говорят на висок глас и всички ги чуват, затова млъкнаха. В последвалата тишина Рипред отново се залови да глозга кокала, който разнасяше. Стърженето изнервяше Грегор.
— Мислиш ли, че можеш да спреш с това, ако обичаш? — помоли той.
— Не, всъщност не мога — каза Рипред. — Зъбите на плъховете продължават да растат цял живот и затова трябва непрестанно да гризем, за да ги поддържаме удобно дълги. Ако не гриза често, долните ми зъби скоро ще прораснат през върха на черепа ми, ще пронижат мозъка ми и, уви, ще ме убият.
— Радвам се, че попитах — каза Грегор, като сложи още едно парче паяжина върху козината на Рипред и се облегна на стената на пещерата. — А сега какво?
— Ами, тъй като очевидно никой няма да се върне в страната на сънищата, със същия успех може да тръгваме да търсим баща ти — каза Рипред, като се изправи на крака.
Грегор отиде да вземе Бутс. Щом я докосна, изпита тревога. Лицето ѝ гореше като пещ.
— О, не — промълви той безпомощно. — Хей, Бутс. Хей, мъничката ми. — Леко разтърси рамото ѝ. Тя изхленчи нещо насън, но не се събуди. — Лукса, нещо не е наред. Бутс е болна — каза той.
Лукса положи длан върху челото на Бутс:
— Има треска. Прихванала е някаква зараза от земята на плъховете. — Зараза. Грегор се надяваше, че не беше толкова сериозно, колкото звучеше. Лукса взе да рови из шишенцата, които Соловет им беше оставила, и несигурно вдигна едно: — Мисля, че това е за треска.