Темп рухна на брега точно когато мостът поддаде. Двайсетината плъха, заедно с предводителя си, който все още държеше Тик в зъбите си, паднаха в реката. Сякаш тази гледка не беше достатъчно ужасяваща, водата закипя, когато грамадна, подобна на пираня риба изплува на повърхността и започна да се храни с пищящите плъхове.
След минута всичко беше свършило. Водата пак течеше спокойно. Плъховете бяха изчезнали. А Тик си беше отишла завинаги.
Глава 23
— По-живо, по-живо, по-живо! — нареди Рипред, като събра всички от открития бряг и ги вкара в един тунел. Принуди ги да вървят бързо няколко минути, докато се отдалечиха достатъчно и, както се надяваха, от смрадта на входа на тунела. При една малка ниша в тунела даде заповед да спрат.
— Стойте. Седнете. Успокойте сърцата си.
Без нито дума останалите членове на мисията се отпуснаха на пода на тунела. Грегор седна до Темп, с гръб към другите. Опипа гърба на Темп, намери горещите пръстчета на Бутс и ги преплете в своите. Едва не я беше изгубил завинаги. Тя никога не би могла да се запознае с баща им, да се върне в прегръдките на майка им, да си играе на пясъчника с него и Лизи, нито да прави каквото и да е друго.
Не искаше да погледне останалите участници в мисията. Всички до един бяха готови да наблюдават безучастно как Бутс и пълзливците се хвърлят в реката, за да спрат плъховете. Нямаше какво да им каже.
А после и Тик. Храбрата малка Тик, която беше литнала в лицето на армия от плъхове, за да спаси невръстната му сестричка. Тик — която никога не говореше много. Тик — която делеше храната си с другите. Тик — която в края на краищата беше само една хлебарка. Една хлебарка, която беше дала цялото време, което ѝ оставаше, за да може Бутс да има още.
Грегор притисна пръстите на Бутс към устните си и почувства как по бузите му започнаха да се стичат изгарящи сълзи. Не беше плакал през цялото време, откакто беше тук долу, а се бяха случили много лоши неща. По някакъв начин саможертвата на Тик беше разчупила тънката черупка, която го предпазваше от скръбта. Отсега нататък изпитваше връзка с хлебарките, която знаеше, че никога няма да изчезне. Вече никога нямаше да отнеме живота на хлебарка. Нито тук, нито — ако по някакво чудо успееха да се приберат вкъщи — в Горната земя.
Почувства как раменете му започнаха да се тресат. Вероятно другите смятаха, че се държи глупаво, като плаче за една хлебарка, но не го беше грижа. Мразеше ги. Мразеше ги всичките.
Темп, чиито антенки бяха клюмнали над главата му, посегна и докосна Грегор с пипало.
— Благодаря ти. Че плачеш, защото Тик изгуби своето време.
— Бутс също щеше да плаче, ако не беше… — Грегор не можа да продължи, защото го заля нова вълна от ридания. Радваше се, че Бутс не беше видяла смъртта на Тик. Щеше да се разстрои и нямаше да разбере. Той също не я разбираше истински.
Грегор почувства нечия ръка на рамото си и рязко се дръпна. Знаеше, че е Лукса, но не искаше да говори с нея.
— Грегор — прошепна тя тъжно. — Грегор, знай, че щяхме да хванем Бутс и Темп. Щяхме да хванем и Тик, ако беше паднала.
Той притисна длан към очите си, за да спре сълзите си, и кимна. Е, поне това беше малко по-добре. Разбира се, че Лукса щеше да се спусне след Бутс, ако тя беше паднала. Долноземците не се притесняваха от падането така, както той, не и с прилепите си.
— Всичко е наред — каза той. — Знам. — Когато Лукса седна до него, той не се отмести. — Сигурно си мислиш, че е доста глупаво от моя страна да плача за една хлебарка.
— Още не познаваш долноземците, ако мислиш, че ни липсват сълзи — отговори Лукса. — Плачем. Плачем, и то не само за себе си.
— Но не и за Тик — каза Грегор с нотка на горчивина.
— Не съм плакала от смъртта на родителите си — каза Лукса тихо. — Но всички мислят, че съм особена в това отношение.
Грегор си помисли колко много трябва да си страдал, за да изгубиш способността да плачеш и усети как по бузите му се стичат още сълзи. В този момент прости на Лукса всичко. Дори забрави защо трябваше да ѝ прощава.
— Грегор — каза тихо тя, след като сълзите му спряха. — Ако се върнеш в Регалия, а аз не… кажи на Викус, че съм разбрала.
— Че си разбрала какво? — попита Грегор.
— Защо ни остави с Рипред — каза Лукса. — Трябваше да имаме с нас гризач. Сега виждам, че се е опитвал да ни защити.