— Добре, ще му кажа — отговори Грегор, като си избърса носа. Помълча за минута и после попита: — Колко пъти трябва да даваме онова лекарство на Бутс? Още е много гореща на пипане.
— Да ѝ дадем една доза сега, преди да продължим — каза Лукса, като погали Бутс по челото. Бутс промърмори нещо насън, но не се събуди. Сложиха в устата ѝ няколко капки от шишенцето.
Грегор се изправи и се опита да се отърси от болката.
— Да тръгваме — каза той, без да поглежда Рипред. Плъхът се беше сражавал в безброй войни. Вероятно беше виждал много създания да загиват. Беше казал на Гокс да изяде Трефлекс. Грегор беше сигурен, че смъртта на Тик го беше засегнала толкова малко, колкото… сигурно колкото размазването на някоя хлебарка засягаше хората в Ню Йорк.
Но когато Рипред проговори, в гласа му липсваше обичайният арогантен тон:
— Не губи кураж, Горноземецо. Баща ти е наблизо.
При думите му Грегор вдигна глава:
— Колко наблизо?
— На един час път, не повече — каза Рипред. — Но там са и пазачите му. Всички трябва да се придвижваме изключително предпазливо. Омотайте краката си в паяжини, не говорете и стойте плътно зад мен. На моста извадихме рядък късмет. Едва ли ще ни последва там, където отиваме сега.
Гокс, която Грегор започваше да цени все повече с течение на времето, бързо изпреде чехли от плътна копринена нишка, които сложиха на краката си. До-като Грегор държеше фенерчето и светеше на Лукса, за да обуе своя чифт, светлината отслабна. Той порови в раницата си и извади последните две батерии.
— Още колко ще издържи светлината на факлата ти? — обърна се Грегор към Лукса. Беше забелязал, че откакто тръгнаха с Рипред, държаха запалена само една факла, вероятно за да пестят горивото. Сега догаряше последната.
— Още малко — призна Лукса. — А твоето фенерче?
— Не знам — каза Грегор. — Тези батерии са ми последните, а не знам колко заряд им е останал.
— Щом намерим баща ти, няма да ни трябва светлина. Арес и Аврора могат да ни отведат у дома в тъмното — каза Лукса окуражително.
— Ще им се наложи — каза Грегор.
Участниците в мисията се прегрупираха. Рипред водеше, с Темп и Бутс зад него. Тунелът беше достатъчно широк, така че Грегор и Гокс да вървят до тях. След тях пърхаха Аврора и Арес, като правеха кратки, мълчаливи полети. Хенри и Лукса се наредиха най-отзад с извадени мечове. Рипред кимна и всички потеглиха, дълбоко, дълбоко навътре във вражеската територия.
Вървяха на пръсти, като едва се осмеляваха да дишат. Всеки път, когато неволно подритнеше някое камъче, Грегор изтръпваше от ужас, че може да предизвика ново нападение от плъхове. Много се страхуваше, но в него се надигаше едно ново чувство, което му помагаше да продължава да крачи напред. Беше надежда. Тя се разливаше из тялото му и настояваше да наруши правилото си. Баща му беше наблизо. Скоро щеше да го види. Само ако можеха да продължат да се придвижват напред незабелязани, щеше да го види скоро.
След като се бяха промъквали около половин час, Рипред внезапно спря на един завой в тунела. Цялата група се закова на място зад него. Рипред приклекна, а носът му ожесточено потрепваше.
Двойка плъхове изскочиха иззад завоя. В едно невъзможно движение Рипред изтръгна със зъби гръкляна на единия, а със задните си крака ослепи втория. След още миг и двата плъха лежаха мъртви. Никой друг не беше успял дори да вдигне ръка. Бързината на Рипред потвърди това, което Грегор беше заподозрял още от първия миг, когато го погледна в очите. Дори сред плъховете, Рипред беше смъртоносен.
Рипред обърса муцуна в един от мъртвите плъхове и прошепна:
— Те бяха пазачите на този проход. Всеки момент ще излезем на открито. Придържайте се плътно до стената, в колона по един, защото земята е нестабилна, а падането — неизмеримо. — Всички кимнаха вцепенено, все още зашеметени от свирепостта му. — Всичко е наред — добави той. — Помнете, аз съм на ваша страна.
Зад завоя видяха изхода на тунела.
Рипред тръгна надясно и всички го последваха в индийска нишка. Тясната пътека вървеше покрай стената на каньона. Грегор светна надолу с фенерчето си, но там имаше единствено непрогледен мрак. „А падането е неизмеримо” помисли си той.
Земята отляво, откъм страната на бездната, се ронеше и в тъмнината се сипеше дъжд от камъни и пръст. Грегор изобщо не ги чуваше да падат на дъното. Единствената му утеха беше, че Аврора и Арес се движеха сантиметър по сантиметър някъде зад него, готови да спасят всеки, който паднеше.
След петдесетина метра стигнаха на по-твърда земя. Нататък каньонът се разширяваше, а пред тях се издигаше каменна арка, откъдето тръгваше широк път, изгладен от множество крака на плъхове. Рипред набра скорост, когато минаха под арката и Грегор разбра, че теренът вече не им предоставя защита.