Рипред, Темп, Гокс и Грегор бягаха по пътя. Лукса и Хенри инстинктивно се бяха издигнали във въздуха. Грегор имаше чувството, че от всяка пукнатина ги следят изгарящите очи на плъхове.
Пътят свършваше рязко пред дълбока кръгла яма с гладки като лед стени. В ямата гореше слаба светлина. Видяха космато същество, прегърбено над каменна плоча, което въртеше нещо между пръстите си. Грегор първо помисли, че е плъх и махна предупредително с ръка.
После създанието вдигна глава и Грегор разпозна онова, което беше останало от баща му.
Глава 24
Човекът, който изчезна от живота на Грегор преди две години, седем месеца и кой знае колко дни някога изглеждаше като олицетворение на здравето. Силен, висок и жизнен, от него сякаш се излъчваше енергия. Човекът, примижаващ към тях от ямата, беше толкова слаб и немощен, че не можеше да се изправи. Той падна на четири крака, а после подпря главата си с ръка, за да погледне нагоре.
— Татко? — опита се да каже Грегор, но устата му беше пресъхнала. Той коленичи до ямата и протегна ръка, въпреки че ги деляха петнайсет метра.
Лукса и Хенри литнаха надолу, помогнаха на окаяната фигура да се качи на гърба на Аврора и го изнесоха горе.
Все още на колене, Грегор хвана ръцете на баща си, някога толкова силни и сръчни. Стискаше измършавелите му пръсти и си спомни как едно време баща му чупеше орехи с ръце.
— Татко? — повтори той и този път гласът му се чуваше. — Татко, аз съм, Грегор.
Баща му се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— От треската е. Пак ми се привиждат разни неща.
— Не, татко, аз съм, тук съм. И Бутс е тук — каза Грегор.
— Бутс? — Баща му се намръщи и Грегор си спомни, че той никога не е виждал Бутс. Тя се беше родила след падането му.
— Маргарет — поправи се Грегор. Веднага щом майка му забременя, родителите му бяха планирали да кръстят Бутс Маргарет на бабата на баща му.
— Маргарет? — попита баща му, сега напълно объркан. Разтри очи. — Баба?
В пророчеството се говореше за „един, изгубен в отминали дни” но Грегор не беше очаквал да намери баща си толкова изгубен и объркан. Беше изнемощял и слаб като скелет — и какво беше станало с косата и брадата му? Бяха снежнобели. Грегор докосна рамото му и видя, че той носеше наметало, направено от козина на плъхове. Нищо чудно, че отгоре приличаше на плъх.
— Само искам да спя — каза баща му неясно. Това беше най-страшното. Грегор си мислеше, че когато го намери, пак ще има баща и няма да се налага да взима трудни решения. Можеше просто да си бъде дете. Но човекът пред него беше по-безпомощен и от Бутс.
Лукса сложи ръка на бузата на баща му и се намръщи:
— Изгаря като сестра ти и няма сили да се пребори с треската. Затова говори несвързано.
— Може би ако малко си поприказваме, ще си спомни. Трябва да си спомни, Лукса — отвърна отчаяно Грегор.
— Сега трябва да летим, Грегор — настоя Лукса, взе синьото шишенце с лекарство и сипа голяма глътка в устата на баща му. — В Регалия ще го излекуваме. Хенри, помогни ми да го закрепим. — Опитваше се да върже баща му върху Аврора с дълго копринено въже, което Гокс бързо предеше. — Хенри? — повтори Лукса.
Но Хенри стоеше настрана. Без да помага. Без да бърза. Без дори да си прави труда да изглежда разтревожен.
— Не, Лукса, вече няма нужда да бързаме.
Това беше странен отговор. Никой не разбра какво искаше да каже, освен Рипред. По лицето на плъха премина странно изражение.
— Не. Вярвам, че Хенри се е погрижил за всичко.
— Хенри трябваше да го направи — отвърна Хенри. Вдигна пръсти към устните си и изсвири продължително.
— Луд ли си? Какво правиш? — попита Грегор. Погледна Лукса, която сякаш се беше превърнала в мрамор. Коприненото въже се изплъзна от ръцете ѝ и падна на земята.
Чуха тропот от краката на много плъхове. Какво ставаше? Какво беше направил Хенри?
— Рипред? — каза Грегор.
— Изглежда, че не съм единственият шпионин сред нас, Горноземецо — каза Рипред иронично. — Има и друг и той е член на кралската фамилия.
— Искаш да кажеш, че Хенри… — попита Грегор, слисан от мисълта, че Хенри е шпионин на плъховете. Нали те бяха убили родителите му, най-близките му хора. — Не може да бъде! — възкликна Грегор.
— Не може да бъде, искам да кажа… ами Лукса? — Двамата бяха толкова близки.