ТОЗИ, КОЙТО ПОСЛЕДЕН ЗАГИНЕ,
ВЕРНОСТТА СИ КОМУ ЩЕ ДАРИ?
В РЪЦЕТЕ СИ ТОЙ НА ОСМИНАТА СЪДБАТА ДЪРЖИ.
„Това съм аз”, осъзна той. „Аз ще загина последен”. Беше ясно. Грегор беше този, когото плъховете искаха. Той беше воинът. Той беше заплахата. Той беше онзи, който трябваше да реши какво ще направи. И нямаше намерение да гледа как хората, които обича, умират. Той беше воинът, а воинът спасяваше хора.
Щом разбра, беше лесно. Прецени височината, пробяга седем стъпки и прескочи сребристия гръб на крал Горджър.
Хукна с всички сили, а зад него се надигна вой. От няколко писъка на плъхове, които се разнесоха след това, предположи, че Лукса, Аврора и Рипред бяха влезли в битка, за да го прикрият. Беше обаче напълно сигурен, че всеки здрав и годен за битка плъх го преследва. Хубаво. Така, с малко късмет, другите можеха да се измъкнат. Освен Хенри и Арес — не го беше грижа какво щеше да стане с тях.
Светлината на фенерчето в ръката му помръкна и угасна и той го хвърли настрани. И бездруго го бавеше. Но нямаше полза да тича в тъмното. Можеше да се спъне, а трябваше да отклони плъховете възможно най-далече от всички. После си спомни за лампата на шапката си. Пазеше я за в краен случай. Едва ли щеше да се яви по-краен случай от този. Щракна копчето, без да спира, и мощният лъч освети пътя пред него.
Но пътят! Беше забравил колко къс беше пътят! На не повече от сто метра пред него се мержелееще каньонът, същият, който беше „неизмеримо дълбок”. Ако направеше опит да тръгне по пътеката, нямаше шанс. Плъховете щяха да го настигнат след секунди.
Не искаше да умре така. Не искаше да достави на плъховете удоволствието да го изядат. Чуваше ги зад гърба си как се задъхват и щракат със зъби. Крал Горджър сумтеше разярено.
В един ужасен миг последната част от пророчеството му стана ясна.
ЗАТОВА ПОВЕЛЕТЕ МУ — НЕКА ГРИЖЛИВО ДА БДИ,
НЕКА БЪДЕ НАЩРЕК, ЩОМ СЪС СКОК ПОЛЕТИ.
ЧЕ ЖИВОТЪТ В СМЪРТ СЕ ПРЕВРЪЩА,
А МОЖЕ СМЪРТТА ЖИВОТ ДА РОДИ.
Трябваше да скочи и чрез смъртта му другите щяха да оцелеят. Това беше. Това се беше опитвал да каже Сандуич през цялото време и сега той му вярваше.
Грегор спринтира преди финала, точно както го учеше треньорът му по лека атлетика, като вложи цялата си сила. При последните няколко стъпки преди каньона изпита остра болка отзад в крака, а после земята изчезна под краката му.
Грегор Горноземеца скочи.
Глава 25
Грегор се носеше над каньона и се мъчеше да се задържи във въздуха. Усещаше как по крака му се стича топла кръв. Един плъх беше забил нокти в него малко преди да излети.
„Падам”, помисли си Грегор. „Точно както когато пристигнах в Подземната страна”. Само че сега падаше много по-бързо. Нямаше течение, което да го поддържа и под него зееше само ужасната бездна. Всъщност не беше разбрал как се беше приземил благополучно първия път. Така и не намери миг на спокойствие и яснота, за да попита Викус. Сега сигурно никога нямаше да научи.
Може би всичко беше част от същия сън и накрая щеше да се събуди в собственото си легло, а после да отиде при майка си и да ѝ го разкаже. Но Грегор знаеше, че не е сън. Наистина падаше. А щом стигнеше дъното, нямаше да се събуди в леглото.
Но това падане беше различно. Ако се съдеше по звука, имаше много по-голяма компания.
Грегор успя да се извърти във въздуха и на светлината от каската видя удивителна гледка. Плъховете, които го бяха преследвали — сигурно всички — падаха след него в лавина от камъни. Нестабилният терен на ръба на каньона беше поддал, събаряйки цялата армия след него.
Грегор с изненада видя, че сред плъховете имаше човек. Хенри. И той беше преследвал Грегор. Но това не беше правилно. Не можеше накрая и двамата да загинат. Пророчеството изискваше смъртта само на още един участник в мисията.
Проблясък на криле даде на Грегор нужния отговор. Разбира се. Беше Арес, прилепът, който беше обвързан в клетвен съюз с този предател. Арес щеше да спаси Хенри и пророчеството щеше да се сбъдне. Но останалите участници в мисията също щяха да бъдат в безопасност.
Грегор никога не беше виждал Арес да пикира истински. Беше се устремил към земята с огромна скорост, като избягваше плъховете, които посягаха към него. Грегор започна да се съмнява, че Арес ще успее да се издигне пак. „Не прецени скоростта”, помисли си Грегор, когато прилепът профуча като ракета покрай Хенри.