Издигаха се нагоре и Арес летеше във все по-тесни кръгове. Наложи се да прибере криле, за да се провре през отвора на върха.
Изведнъж започнаха да се движат зигзагообразно през тунели, които изглеждаха познати. Не бяха построени от камък, а от бетон, затова Грегор разбра, че сигурно почти бяха пристигнали. Прилепът кацна на едно пусто стълбище, вдигна глава и кимна нагоре.
— Не мога да продължа нататък — каза Арес. — Това е пътят ви за вкъщи. Лети високо, Горноземецо Грегор.
— Лети високо, Арес — каза Грегор. За миг стисна здраво крилото на Арес и после го пусна. Прилепът изчезна в тъмнината.
Наложи се Грегор да помогне на баща си да се изкачи по дългото стълбище. На тавана най-горе имаше каменна плоча. Грегор я отмести и вълна свеж въздух го лъхна в лицето. Измъкна се навън и пръстите му докоснаха трева.
— Хей, татко! — възкликна той, като побърза да помогне на баща си да се измъкне. — Хей, татко, виж!
— Луна — възкликна Бутс щастливо, като посочи в небето.
— Да, луна, мъничката ми. Виж, татко, ето я луната! — Баща му беше прекалено задъхан от изкачването, за да отговори. Няколко минути седяха на тревата, загледани нагоре към прекрасното нощно небе. Грегор се озърна и по очертанията на сградите в далечината разбра, че бяха в Сентрал Парк. Зад дърветата се чуваше шумът от колите. Той плъзна каменната плоча обратно на място и помогна на баща си да се изправи.
— Хайде да си вземем такси. Отиваме ли да видим мама, Бутс? — попита той.
— Да-а! — възкликна енергично Бутс. — Отиваме при мама.
Сигурно беше много късно. По улиците почти нямаше хора, но някои ресторанти все още бяха отворени. Това беше добре, защото представляваха странна гледка — облечени с дрехите си от Подземната страна.
Грегор спря едно такси и тримата седнаха отзад. Шофьорът или не забеляза, или не се интересуваше как изглеждат. Вероятно беше виждал всичко.
Грегор притисна лице към прозореца, попивайки с поглед сградите, колите — и светлините! Всички тези прекрасни светлини! Неусетно пристигнаха до жилището си. Той плати на шофьора и добави огромен бакшиш.
Когато застанаха пред входната врата, баща му извади от джоба си ключодържателя, същия, който Грегор му беше направил. С треперещи пръсти разпери ключовете като ветрило и намери правилния. Като никога асансьорът не беше повреден и те се качиха горе.
Отвориха вратата на апартамента тихо, защото не искаха да събудят никого. Грегор видя Лизи, заспала на кушетката. От спалнята дочу баба си да мърмори насън, значи беше добре.
В кухнята светеше. Майка му седеше на кухненската маса, неподвижна като статуя. Ръцете ѝ бяха сключени и тя се беше втренчила, без да мига, в едно петънце върху покривката на масата. Грегор си спомни как я беше виждал така през всичките тези нощи, откакто баща му изчезна. Не знаеше какво да каже. Не искаше да я изплаши или да я стресне, не искаше никога повече да ѝ причинява болка.
Затова пристъпи в светлината на кухнята и изрече единственото, което знаеше, че тя иска да чуе най-много на този свят.
— Хей, мамо, прибрахме се вкъщи.