Марсел отново го изучи напрегнато. Капитанът се постара да запази безизразната си физиономия. Загорялото му лице приличаше на маска. Мълчанието продължи още няколко секунди.
— Може — измърмори Марсел.
Съсухреното лице на капитана грейна. С милион гроша можеше да зареже превозите.
— Заповядай в моята каюта — предложи той и се надигна. — Аз ще ида на палубата, за да наблюдавам кога ще излезе вятър.
Отново пронизващият поглед, после кимване.
Войниците щяха да се върнат след около половин час, съобрази капитанът, докато затваряше вратата.
Слънцето беше вече ниско над хоризонта, когато из пристанището плъзнаха лодките на войниците. Първоначално не можа да определи посоката на движението им, но след петнадесетина минути, когато сенките се издължиха, стана ясно, че се насочват към кипърския кораб.
— Много странно — изрече един глас зад гърба му, — какви са тези посетители по никое време? — Капитанът се извърна и се озова срещу дулото на пистолета на Марсел. — Или идват, за да обсъдим пристанищните такси — отбеляза ехидно убиецът от Марсилия. — Отпрати ги! Или умираш на място!
— Няма да ме послушат. Тях не ги интересува дали ще ме застреляш. — Капитанът бе оцелял три десетилетия като контрабандист, защото никога не подценяваше противника. — Ще ни атакуват и ще ни вземат на абордаж.
— Значи не си ми необходим. — Марсел стреля с безизразно лице и когато възрастният капитан се свлече на палубата, се обърна и изтича към каютата на Трикси.
При звука от изстрела Паша изкрещя на хората си да побързат. След секунди те вече мятаха абордажни куки и се катереха по кораба, а кипърският екипаж гледаше, да не им пречи.
Изстрелът не се беше чул долу, но Трикси беше застанала нащрек заради тичането и когато вратата на каютата се отвори, тя и Крис вече стояха прави.
— Идвайте! — излая Марсел и махна с пистолета си.
Възможно ли бе Паша да е наблизо? Похитителят й бе видимо разярен. Трикси не помръдна.
— Излизай или ще застрелям това непотребно копеле! — Марсел насочи оръжието към Крис.
Трикси се опита да го закрие с тялото си, като го придърпа зад себе си.
— Излизай на палубата. По-живо! — Марсел ги избута през вратата към тесния коридор. Откъм общата каюта долитаха гласове, резки и неумолими.
Когато се появиха на палубата, Марсел беше сграбчил Трикси за рамото.
Всички звуци замряха. Хората заприличаха на огрени от залязващото слънце статуи.
— Пожертвахте капитана — заяви Марсел в гробовната тишина. — Убеден съм, че ще се споразумеем, за да не се случи същото и с тези двамата. Искам на кораба да остане само екипажът.
— Няма вятър — заяви Паша с безизразен глас. — Мога да ти наема един платноход, за да отплаваш незабавно, накъдето пожелаеш.
— Сигурно затова си толкова богат, Паша бей — изсумтя Марсел, — щото си много умен.
— Както и ти, убеден съм — отвърна Паша и се приближи — Готов съм да платя, колкото пожелаеш, за да бъдат в крайна сметка доволни всички.
— Ще говорим за удовлетворение, след като видя платнохода — отвърна грубо Марсел. — Но не се приближавай!
— Той затегна хватката около кръста на Трикси.
Паша се обърна и бързо каза нещо на Макриянис, който се оттегли заедно с още двама.
— Няма да отнеме много време — обясни той с преднамерено спокоен глас. — В пристанището има много свободни съдове. Междувременно, защо не пуснеш детето? Съвсем малко е.
— А вие защо не слезете от кораба и не ме оставите на мира? — отвърна Марсел.
— Бих го сторил, ако това не бяха жена ми и синът ми.
— Паша не помръдваше и говореше напълно спокойно.
— Първо платнохода — отвърна рязко Марсел, — после ще говорим.
— Става. — Паша остана на мястото си. По протежение на всички перила се бяха строили въоръжените войници. Екипажът се беше скрил някъде.
Всички чакаха.
— Здрасти, Паша — изрече Крис в проточилото се мълчание.
Паша му се усмихна.
Трикси стисна сина си, за да го предупреди, и го придърпа по-близо до себе си, сякаш можеше да го защити с тялото си.
Той вдигна поглед към нея и изрече ясно и високо:
— Нали ти казах, че Паша ще дойде.
— Затвори устата на копелето — изръмжа Марсел.
— Тихо, бебчо — предупреди го Трикси. — Почакай малко.
— Колко малко, мамо? — Четиригодишните не стояха мирно и не мълчаха.
— Много малко, съкровище — прошепна тя и стисна поздрава ръката му.
— Не искам! — Крис се задърпа, за да се освободи.
— Моля те! — Трикси се опита да го удържи.
— Стискаш ми пръстите. Боли! — Той се изви, дръпна се и успя да се освободи.