Без да я е грижа за собствения й живот, Трикси се хвърли към него, за да го задържи, но успя да хване само крайчеца на ризата му.
Самопожертвователната й постъпка превърна наемния убиец на Клоар в открита мишена.
— Наведи се! — изкрещя Паша.
Тя се просна на палубата и над главата й отекна залпът на стотиците куршуми, които полетяха към похитителя й. Паша се приведе, хвърли се напред, сграбчи Крис с една ръка и се затича към Трикси. След секунди понесе и двамата далеч от сцената на възмездието. Внезапно последва затишие. Партизаните бяха превъзходни стрелци. От главата на Марсел беше останала само съсирена кръв.
Заровила лице в рамото на Паша, Трикси се вкопчи в него и той ги изнесе далеч от кървавата сцена. Остави Крис върху камара навити въжета. После внимателно остави Трикси да стъпи и я прегърна.
— Беше много смел — каза той на Крис и го потупа по рамото. — От теб ще излезе безстрашен воин.
— На мама й трябват силни мъже като нас — заяви гордо детето и на розовите му бузи разцъфна широка усмивка. — Ти го застреля по-мъртъв от всички мъртви. Покажи ми как и аз да стрелям така! Виж! Виж! Лодката идва.
Трикси изгледа сепнато изпълнения си е въодушевление син.
— Нищо му няма, скъпа — прошепна Паша, виждайки Макриянис на кърмата на бързия плавателен съд.
Тя свъси недоверчиво вежди.
— Започвам да си мисля, че това е нормалният начин на живот.
Паша поклати глава.
— Не, не и за теб. — Гласът му внезапно се изпълни с тревога. — Твърде опасно е.
— За теб също.
— Има разлика.
— Така ли?
— Не се заяждай, скъпа. Не можеш повече да останеш тук.
— В Париж и Кент по-безопасно ли е?
— Да, след като свия сармите на всички Клоаровци и Гросвенъровци или ги избия до крак. Не можеш да останеш тук. Това е положението.
— Извинявай, заповядваш ли ми?
И двамата шепнеха, а Крис за щастие бе изцяло погълнат от пристигането на платнохода.
— По този въпрос съм абсолютно непреклонен — заяви Паша. — Днес можеха да те убият.
Трикси го изгледа решително.
— Нямам намерение да живея в страх. Просто ще трябва да нося по-добро оръжие.
— Не можеш да контролираш събитията с един пистолет.
— Ти го правиш.
— Но зад гърба си имам цяла армия.
— Значи така ще стане и с мен.
Крис скочи на палубата и изтича към мъжете, които хвърляха въжета към платнохода.
— Както забелязваш, него изобщо не го е страх. А аз мога да се справям със себе си. Ако ти останеш, оставаме и ние.
Паша свъси вежди.
— Дори и ако не съм съгласен?
— Дори тогава. Казах ли ти, че сериозно се замислих, че искам дете?
— Не. — Устните му очертаха неумолима линия. — Не! Това е последното, което ми е нужно точно сега — бременна жена. Категорично не!
— Значи повече няма да ме докоснеш?
— Е, не бих отишъл чак толкова далеч, но ще се опитам да направя така, че да не забременяваш.
— Може вече да е станало. Това мина ли ти през ум? А ако не е, мога да се погрижа да стане — прошепна тя с най-невинна усмивка.
— Това предизвикателство ли е?
— Сигурно.
— Нямаш шанс.
Но още същата нощ в леглото им във вилата за медения месец до Навплион, тя вдигна поглед към него:
— Моля те, моля те, моля те! — И той наруши принципите си. Лицето й бе обляно от лунна светлина, а в очите й блестяха сълзи. — Ами ако не те видя никога повече? Моля те, Паша… Толкова те обичам. Не ми казвай пак «не».
Той притвори очи. Дали нямаше да я изгуби в тази война? Дали нямаше да я изложи на още по-голям риск, ако отстъпеше пред молбите й? Беше ли способен вече да вземе някакво решение? Как щеше да живее, ако й се случеше нещо?
— Аз ще внимавам, Паша, и няма да си търся белята — прошепна тя, сякаш четеше мислите му. После посегна и докосна мрачно свитите му устни.
Взе ръката й и нежно целуна пръстите. В съзнанието му цареше хаос.
— Ако се съглася обаче — изрече той, като се чудеше дали разговорът не е безпредметен и дали вече не е бременна от Хюсеин или от него, — ще трябва да живееш под охрана.
— Да, да! Ти ще идваш ли да ме виждаш? — Ръката му се сключи около нейната и тя си пожела от все сърце войната да не ги засегне, за да имат шанса да остареят заедно и все така да се докосват.
Паша издиша бавно, все още обмисляйки ситуацията и вероятността продължилата вече три години обсада на Мисалонги сега да достигне кървавия си апогей.
— Ще идвам винаги когато мога.
— Благодаря ти — прошепна Трикси. — Надявам се, вече да сме направили бебето. Нашето бебе.