— Да се надяваме, че Дили много няма да се разстрои — вметна многозначително Паша.
— Ще говоря с Бери да публикува някои от нещата й. Това ще я разсее донякъде.
— Тя го харесва.
— Далеч по-приемлив е от… — Дюра изкриви устни в презрителна гримаса — Макар че тази грижа вече отпадна. Ти накъде…
— Към къщи. Мансел знае.
Кочияшът вече беше получил указания и докато мъжете си шепнеха, Беатрикс изучаваше улиците, по които преминаваха, и внимателно запомняше всичко. Ако успееше да си набави пари за път, можеше да се наложи да напусне много бързо и затова трябваше да е наясно къде се намира.
След като пресякоха Сена при Нотр Дам, поеха на запад покрай левия бряг и скоро стигнаха до една тераса с парапет, която гледаше към реката.
Паша сложи ръка на дръжката още преди каретата да е спряла.
— Тук никой няма да ви безпокои и разпитва — обърна се любезно той към Беатрикс, докато отваряше вратата. Скочи на земята, подаде й ръка да слезе, след което се сбогува топло с баща си. Кочияшът понесе куфара по настланата с каменни плочи пътека и го остави до входа. Градината беше поддържана с вкус, а въздухът ухаеше на люляк. Какъв прекрасен аромат, би казала Беатрикс, ако по-сериозни неща не отвлякоха мисълта й далеч от подобни баналности. Нащрек за всяка възможност поради отчаяната нужда от пари, тя очакваше шанса си.
А Паша мислеше единствено за сладостното развлечение с тази пищна красавица. Тъй като очевидно се справяше сама в света, той охотно би я възнаградил, за да забавлява ден-два него самия, вместо Ланжелие.
Впечатли се обаче от сдържаността й. Откакто бяха напуснали апартамента, тя почти не беше проговорила. Не по-малко го впечатлиха скромното облекло и чувствените форми под простата рокля. С нетърпение очакваше пак да види това великолепно тяло.
Щом наближиха входа, един прислужник отвори вратата й пролетната нощ се озари от пламъка на свещ.
Паша се обърна към нея като галантен домакин:
— Бихте ли желали да хапнете нещо?
Да, десет ястия и шампанско, помисли си Беатрикс. Окаяното финансово състояние на Ланжелие се беше отразило и на кухнята му, но тъй като въобще не възнамеряваше да остава за вечеря, отвърна:
— Не, благодаря, преди малко хапнах.
— Нямаме нужда от нищо, Иполит — обърна се Паша към слугата. — Отнеси само куфара на дамата в апартамента ми.
Иполит се подчини с каменна физиономия. Този млад мъж и преди е водил жени тук, реши Беатрикс, оглеждайки великолепния хол с безразличие, обхванало я от момента на убийството.
— Как намирате вкуса на Ришельо?
Обърна се и видя леката усмивка на Паша.
— Величествен!
— Не би могъл да бъде друг. Тук е пръснато цяло състояние.
— И резултатът си го бива. Ръката на Виан ли долавям в гипсовите орнаменти? — гласът на актрисата отекна в ушите й — тайнственото, й ново аз. Ако съзнанието й не бе така обсебено от необходимостта да се прибере възможно най-бързо у дома, можеше да си поиграе.
— Вие сте необикновено наблюдателна — Паша я изгледа с интерес. Колко куртизанки бяха чували за Виан? — Къде ви намери този Ланжелие?
— В една адвокатска кантора.
Той вдигна вежди.
— И какво правехте там?
— Уреждах лични дела — отвърна с обезоръжаваща простота Беатрикс. Молиер би се гордял с нея.
На устните му заигра усмивка.
— А!
Не си даде труд да разсее заблудата му — колкото по-малко знаеше за нея, толкова по-добре. Хладнокръвно си даваше сметка, че нямаше начин обитателят на толкова разкошна къща, да не държи вътре някакви пари. Само трябваше да ги намери. И то бързо!
— Мога ли да се поосвежа някъде — запита любезно тя, — и да си облека нещо по-удобно?
— Разбира се. Иполит ще отнесе куфара в апартамента ми. Чувствайте се като у дома си, а аз ще поръчам една-две бутилки шампанско.
— Много мило!
Докато изкачваха мраморните стълби и прекосяваха дългия коридор, застлан с обюсонски килими и облицован с гоблени, разговорът се насочи към интериора. Но през цялото време мислите й витаеха в съвсем различна посока: Колко далеч беше най-близката пътническа станция? Дали биха приели да им плати с някакъв малък и ценен предмет на изкуството? Дали богатият млад мъж щеше да направи опит да й попречи да си тръгне? Тази мисъл наистина я безпокоеше. Накрая се озоваха в разкошен апартамент, достоен за кралски покои.