Когато и последното войниче бе разопаковано и поставено върху дъбовата маса и блестящите хартии полетяха, по пода като огромни снежинки, Трикси за пръв път видя малкия си син поразен и онемял от възхищение, а Паша каза:
— Може по-късно ти и майка ти да изиграете една битка, срещу мен.
Седнал върху масата с кръстосани крака, Крис го погледна и сбърчи вежди.
— Да, но ти нямаш армия.
— Донесох и армията на Наполеон, но тя е при другите играчки. Ще пристигнат всеки момент.
— Още играчки! — писъкът му изкара мисис Орди от кабинета, където сервираше масата за чай. От несвързаните въодушевени приказки на Крис, че имало още играчки, тя се увери, че не е станала никаква беля и след като прояви нужното възхищение от придобивките на младия господар, се върна, за да си довърши работата.
— Покажи ми и другите играчки, мамо! Искам да ги видя!
— Не знам как ще ги дочака — измърмори Трикси.
— Какво ще кажеш да идем да посрещнем фургона — предложи Паша. — Крис ще язди при мен.
Нащрек за всичко, което можеше да каже този възхитителен човек, който носеше играчки, Крис погледна Паша.
— Не е нужно да яздя при теб. Аз си имам мое пони — заяви той гордо и се смъкна от масата, но краката му не достигнаха пода.
— Ще ми го покажеш ли? — Паша се наведе, за да му помогне да скочи.
— Уил ме научи — заяви победоносно Крис, обвил ръчички около врата му, съвсем по детски и без да се притеснява. — И той казва, че съм наистина, ама наистина добър, а Уил е тренирал състезатели, нали така, мамо? Ела да видиш Петуния, тя е моето пони. А ти наистина ли се казваш Паша? Нямаш ли си някакво друго име? По нормално?
— Истинските ми имена са много сложни — засмя се Паша и пое към вратата, — затова всички ме наричат Паша.
— То китайско ли е?
— Извинявай — намеси се Трикси, — но Крис има една любима книжка за Китай.
— Не се обиждам — увери я Паша. — Със сигурност се различавам от населението на Кент. Най-вероятно й съседите ти ще го забележат.
— Бъди сигурен. — Трикси познаваше тесногръдата им мнителност. — Бих казала, че улучи в десетката.
— Критичните погледи не ми правят никакво впечатление. Външността ми често кара хората да онемяват.
Не само поради екзотичността, помисли си Трикси, а и заради зашеметяващата красота.
— Петуния обича бучки захар — заяви Крис, без да го е грижа за обществените норми. — Ти имаш ли кон? Той с тебе ли е? Как се казва?
— Не съм взел коне със себе си, но името на моя кон е Якут.
— Твоите имена са все смешни.
— Крис, дръж се прилично — предупреди го Трикси, която се изчерви от невъзпитаната откровеност на сина си.
— Но ми харесват! — Крис се усмихна на Паша със същата неподправена невинност като майка си.
— Човекът има право на собствено мнение, скъпа — отбеляза Паша. — Това изобщо не ме притеснява.
— Добре — отвърна Трикси с облекчение, — защото просто не можеш да го укротиш.
— Точно като майка му, ако си спомням добре. — В гласа му се прокрадна сластна нотка, предназначена единствено за нейните уши.
— Какво означава да укротиш, мамо? — попита Крис, доловил промяната в интонацията му.
— Нищо, съкровище. — Лицето й пламна в яркочервено и предупредителният поглед към Паша изгаряше от раздразнение.
— Мистър Дюра, вие жребец арабска порода ли ще яздите или от нашите?
— Като си помисля, не ми се ще нито единия, нито другия — изрече той бавно, желаейки вместо слънцето на небето вече да е луната, а следващите десет часа да минат по-бързо. Дано обитателите на Бърли Хаус си лягат рано! — Но като си помисля — продължи Паша с обичайна разговорна интонация, сякаш току-що не я беше разсъблякъл с поглед, — ще взема арабския жребец.
— Джабар, мамо! Дай Джабар на Паша.
Тя онемя за миг, обзета от сладострастие.
— Нека да е Джабар — изрече спокойно Паша, въпреки че много добре знаеше какво й беше причинил. — Или който каже майка ти.
Гласът й леко затрепери.
— Уил ще реши.
— Джабар ще ти хареса — заяви с ентусиазъм Крис. — Той е най-бързият от бързите, така казва Уил. Като вятъра.
Трикси му показа конюшнята и реши да стои далеч от него в присъствието на Уил. Слугата й бе по-проницателен от четиригодишното й дете и характерът на връзката й с Паша нямаше задълго да остане тайна, ако си позволеше да стои твърде близо до него.