Уил го разведе из конюшнята с гордост. Качеството на отглежданите коне бе свидетелство за опита му като селекционер.
— Бяха ни останали само пет кръвни линии, след като ония Гросвенърови ни обраха до шушка, и то, защото скрих най-добрите. Тъпите фермери не правят разлика между чистокръвен кон и кранта. Моята лейди е добър ездач. Научих я да язди още като хлапачка.
— Като мен — отбеляза Крис, вече възседнал Петуния. — И аз съм много добър.
Уил се засмя на най-младия си възпитаник.
— Дяволски добра стойка има. Вдигни си ръцете сега смъмри го старецът, — и помни, че Петуния не обича да препуска твърде дълго.
— Няма да ни се наложи да яздим много надалеч — каза Паша и пъхна захарче под носа на Джабар. — Фургонът тръгна преди нас и го задминахме точно преди да свием от главния път за Лондон.
— Значи десет мили — заяви Уил и пристегна седлото на Трикси. — Готова е, милейди. Ще ви помогна да се качите.
— Нека аз — предложи Паша, тъй като старецът беше жилав, но нисичък.
— Не! — възкликна толкова ядно Трикси, че дори Крис се впечатли. — Искам да кажа… Уил е свикнал да ми помага — добави тя припряно, като се надяваше да не се е изчервила много.
— За мен, милейди, няма значение кого водите вкъщи — изрече бързо Уил, — ако джентълменът се държи подобаващо. — Сивите му очи пронизаха Паша.
— Бъди спокоен, Уил — отвърна тихо Паша. — Лейди Гросвенър ще получи само уважение.
— Прекаляваш, Уил — промърмори хапливо Трикси.
— Моля за прошка, милейди. — Уил не отмести поглед от Паша. — Сгреших.
Но грешка нямаше. Паша разбра, че не бива да причинява нищо лошо на господарката.
Уил оседла коня на Паша в неловка тишина. Дори Крис осъзна напрегнатото мълчание. Но щом излязоха от конюшнята, детето веднага усети промяната на настроението и започна да дърдори.
— Петуния знае пътя до Лондон и обратно, а веднъж отидохме чак до Гединджи.
— Това си е доста път — отвърна му Паша. — Извинявай — прошепна после към Трикси, — повече няма да те излагам така. Грешката беше моя.
— Уил от време на време ме взема с него, като ходи на конния панаир в Дентън — продължаваше да бърбори Крис.
— Някой път и ти трябва да дойдеш с нас.
— Когато майка ти реши.
— Грешката беше и моя. — Трикси не следеше пътя, а яздещия до нея Паша. — Когато те погледна, имам чувството, че цялата пламвам и че ми личи. Не може Уил да не забележи.
— А аз гледам ту теб, ту часовника си като някакъв празноглав пубертет. Потресен съм.
— Чувствата са взаимни, развратнико — отвърна му тя весело и се почувства чудно свободна на този пуст селски път, далеч от любопитните критични погледи. — Аз също изглежда не притежавам никакъв самоконтрол.
— Значи всичко е върху моите плещи.
— Би било чудесно.
Паша въздъхна шумно.
— Спи ли следобед?
— Боя се, че не.
Той изстена.
Трикси прикри с ръка усмивката си. Паша я изгледа и също се засмя.
— Доста гъделичкащо — да се промъкваме на пръсти.
— Мисля, че мога да го направя така, че да не съжаляваш.
— Несъмнено. Въпросът е кога.
— По време на чая може да получа леко главоболие.
— Чувал съм, че понякога чаят действа така.
— Крис ще бъде погълнат изцяло от играчките, сигурна съм.
— Мен пък много ме уморяват дългите пътешествия — провлече лениво Паша.
— Значи ще трябва да подремнеш — пошегува се Трикси.
— О, да!
След като се върнаха в Бърли Хаус, както се и очакваше, Крис остана сляп за всичко останало, освен за придобивките си. Подът на кабинета бе отрупан с подаръци, опаковки и кутии. Кейт, Джейн и дори мисис Орди дойдоха да изразят възхитата си, а детето им показваше новите си играчки една по една, развълнувано, грейнало и неспирно бърборещо.
Паша се зае със сглобяването на миниатюрната ферма, като пъхаше по местата им дъсчиците за стените на плевнята. Когато сградата започна да придобива форма, Крис много се запали и Паша със заслужаващо възхищение търпение му обясни как сам да продължи. От време на време той изразяваше шепнешком одобрението си или даваше някакъв съвет, легнал по корем до Крис върху износения персийски килим. Големият мъж и малкото момче работеха в страхотен екип.
Крис сам постави покрива и плесна с ръчички, въодушевен от свършената работа.
— Хайде да направим и другите! Ти можеш да разопаковаш животните, мамо, ние, мъжете, ще построим конюшнята и фермата.
Трикси се усмихна, развеселена от това разделение на мъжки и женски задължения.
— Не може ли и аз да помагам в строежа? Синът й погледна първо нея, след това Паша.