— Мисля, че външността му може да се класифицира като евро-азиатска. А те са много изтънчени. Дали — продължи тя загрижено, — трябва да ги попитаме искат ли още чай, или ще сметнат, че им се бъркаме?
— Мили Боже, Кейт, човек може да си помисли, че в тази къща никога не е имало гости. Аз ще ги попитам. — Дейната натура на мисис Орди не се амбицираше от нищо друго така, както когато трябваше да се намеси. — Освен това ми се струва, че този хубав млад мъж би пийнал още едно уиски.
Когато мисис Орди отвори вратата, Кати побърза да се отдръпне, ужасена до смърт, че могат да я хванат, че подслушва. Никога досега не сме си имали компания, въздъхна бившата бавачка и се долепи до стената с разтуптяно сърце, развълнувана не по-малко от младата си възпитаница. Но само след миг любопитството надделя. Компанията наистина беше толкова рядко нещо. И то такава вълнуваща компания, помисли си Кейт, силно повлияна от романите на мисис Бърни. Открехна предпазливо вратата с един-два сантиметра и отново потъна в гледката.
След като напълни отново чашата на Паша, мисис Орди остави гарафата на масата пред него.
— Това тук е любимото ирландско питие на покойния господар. Пазеше го за специални случаи. Сипвайте си още, ако желаете. — Орди се усмихна мило на мъжа, който бе донесъл такова щастие на домочадието. — Татко ви би бил доволен, ако специалното му питие истински зарадва някого — продължи тя и измери Трикси с тежък поглед, сякаш нейна милост си нямаше и понятие как трябва да се посреща един джентълмен.
— Аз нямах намерение да възразявам, Орди — развесели се Трикси от почтителността, която Паша предизвикваше в икономката й, която навремето криеше ирландското уиски от съпруга й. И от Тео, припомни си тя с изненада.
— Мисля, че Кристофър трябва да отиде да покаже на Уил животните във фермата си — подсказа икономката с любезна усмивка. — Знаеш ли колко ще се зарадва Уил на тази двойка Першеронска порода, Кристофър — добави тя, забърсвайки няколко трохи от масата с престилката си, — а и на двата дорести. Ще му хареса да види и как обикалят ловджийските кучета около оградата.
— Паша и аз я направихме — заяви гордо Крис, настанил се в скута на идола си, без никакво намерение да помръдва оттам.
— Трябва да се похвалиш на Уил. Ела с мен — приласка го икономката. — Ще намерим Кейт и Джейни.
Без да е съвсем убеден, че иска да изоставя новия си приятел, Крис го погледна въпросително.
— Ти решаваш, Крис — изрече великодушно Паша, прикривайки виртуозно себичните си щения с този филантропски жест.
— Можеш да отнесеш и последното парче кейк на Уил — не се предаваше мисис Орди, защото знаеше, че това му е любимият сладкиш.
— Уил много, ама много обича кейк — заяви Крис и след кратко колебание посегна към сладкиша. — Няма да се бавя! — С тези думи той се изхлузи от скута на Паша, закрепил майсторски кейка в ръчичката си. — Няма да си играеш без мен!
— Обещавам — усмихна се Паша, който си представи съвсем различна игра. — Кажи на Уил, че имам един камшик за езда от Обдорск и ще му го подаря.
— Обдорск? Далеч ли е?
— На един месец бърза езда.
— Един месец?!
— Дай ми този кейк, Кристофър, а ти вземи першероните — предложи икономката.
Взеха конете, двойката ловни кучета и почти цялото фермерско семейство.
— Имат ли си имена? — питаше мисис Орди, докато излизаха.
— Май те харесва — изрече Трикси във внезапно настъпилата тишина. — Умира да се прави на сватовница. Извини нетактичността й.
— Не се оплаквам — засмя се Паша, защото архаичната дума му прозвуча странно. — Освен това си я бива да убеждава Крис.
— Благодаря ти, че толкова се занимава с него.
— Помня какво беше да си малък в компания на възрастни.
— Боя се, че вече направо те обожава. Надявам се, че не ти досажда.
— Чудесен е. Като майка си. Не, не ми досажда. Очарован съм!
— Отново ти благодаря. И съм ти толкова задължена.
— Не трябва. До голяма степен сме си длъжни взаимно. Досега не се бях забавлявал така — чай в подобна обстановка, играта с Крис, добродушната тирания на икономката ти Уил… Истинска идилия! Така че и аз ти благодаря. — Тъй като нямаше склонност да разграничава прозренията от емоциите, Паша не постави под въпрос онова, което изпитваше, ако не се смятаха тези най-общи констатации. — И — продължи той, оглеждайки слънчевата стая, — за да ми стане още по-приятно, изглежда сме сами.
— Подозирам, че беше нагласено.
— Значи е възможно времето за следобедна дрямка най-после да е настъпило?
Трикси се поколеба, обмисляйки вариантите и възможностите с цялото това домочадие наоколо.