— Тоалетната стая е зад онази врата — отбеляза Паша и посочи към нишата в отсрещния край на огромното помещение. — Освежете се на спокойствие.
— Много съм ви благодарна…
— Паша Дюра — поклони се той.
Въпреки краткия си престой в Париж, вече бе чувала това име. Ланжелие й беше говорил за него. Много богат. От видно семейство. Обстановката го потвърждаваше.
— Мадмоазел има ли име?
За миг не посмя да го погледне в очите, след което каза:
— Симон Кроа.
Френският й бе с лек английски акцент. Беше толкова Симон Кроа, колкото той — цигански цар.
— Драго ми е да се запознаем, скъпа Симон.
Докато Беатрикс вървеше към тоалетната стая, Паша опипваше с безстрастен поглед грациозната й фигура и се чудеше на странното й поведение. Долавяше някаква изисканост, която я отличаваше, макар и малко, от публичните дами. Имаше и лек акцент, но не беше само това. Навярно непристорената резервираност — несвойствена за подобни жени. А може би, мигновената пауза, преди да излъже за името си. При повечето куртизанки притворството бе изкуство.
Да не би да е нова в занаята?
А срамежливостта й неподправена ли беше?
Продължаваше да си задава подобни въпроси, докато тя се бавеше в тоалетната стая. Нима метресата на Ланжелие беше свенлива? Малко по-късно отвори вратата, но изобщо не я откри. Малката каса, в която държеше дребни пари, лежеше празна на стола. А красивата изискана Симон беше изчезнала заедно с куфара си.
Надали ще се ориентира в заплетените коридори, помисли си спокойно той, нито ще се справи със сложния механизъм на външната врата — наследство от нееднократно обсъжданата в приятелски кръг слабост на Ришельо към хитрите ключалки. Задният вход беше пък сравнително трудно достъпен и тя едва ли щеше да го открие.
Но Паша все пак се втурна навън, взе стълбите на няколко скока и излезе през библиотеката. Това, което видя пред главния вход, извика на устните му лека усмивка.
— Ключалката не е толкова елементарна.
Щом чу гласа му, тя се извърна стреснато и застина до металната решетка с плътно притиснати към тялото ръце.
— Не е това, което си мислиш! — Съзнанието й за миг блокира напълно, претоварено от поредния неуспех.
— Ти си една малка хитруша — провлече Паша. — Ланжелие ли те научи на тия номера?
— Нищо не разбираш. Презирах го — него и всичко свързано с него.
Веждите на Паша се повдигнаха леко.
— Чудя се дали ти не си го убила. Изглеждаше напълно невинна сред цялата онази кръв. Но може би си ти.
— Не съм аз! — Каза го със собствения си глас. Обвинението бе толкова обидно, че актрисата тутакси изчезна.
Отрепетирана ярост, помисли обаче той. Обиграна актриса.
— А аз трябва да ти повярвам, така ли?
— Това е истината! — Очите й проблясваха в тъмнината.
— Също и за десетте хиляди, франка, които ми открадна?
Бе дотолкова благородна, или по-скоро, дотолкова интелигентна, че да прояви видимо разкаяние.
— Ще ти обясня.
— Защо не ми обясниш вътре?
— Не мога… Трябва да тръгвам! Не мога да остана…
Погледът му потъмня за миг.
— Защо мислиш, че имаш избор?
— Ако се опиташ да ме спреш, ще се разкрещя за помощ. — Не можеше да си позволи да влезе сляпо в поредния капан.
— И ако случайно наистина някой се появи посред нощ — изрече тихо Паша, — аз ще му кажа, че току-що си ми, откраднала десет хиляди франка.
— Не знаех, че са толкова — сопна се тя, повече за помирение, отколкото като оправдание. — Трябват ми само две хиляди. Можеш да си вземеш останалите.
— Трябваше да изчакаш. Утре сутринта щях да ти дам пет хиляди.
— Не! Не мога. Ти не разбираш.
— Ще ми обясниш след малко. — Изглежда въобще не съжаляваше, че му е взела парите. Безочието го впечатли. Но тази нощ беше решил на всяка цена да има прекрасната мадмоазел в леглото си и това намерение надделя над любопитството. Наведе се и взе куфара и.
Тя обаче отблъсна ръката му и сграбчи дръжката.
Паша хвана ударените си пръсти й я изгледа с хладна вежливост.
— Мечтаех за една тиха и приятна вечер вкъщи. А сега трябва да полагам и физически усилия.
— Не ме докосвай!
— Аз обаче искам.
— Не! — Парализирана от страх, усещаше как сърцето й се блъска в гърдите.
— Това не са ми го казвали от много време — отбеляза почти шепнешком той и пристъпи към нея.
— Хайде да се спазарим — избърбори тя несвързано, опитвайки се да се слее с металната ограда.