— Какво означава това искане за отлагане? — запита рязко Паша на следващата сутрин, крачейки нервно из кабинета на Шарл.
— Нищо повече от начин да се попречи. Но Клуе го отхвърли.
— Сега какво?
— Ще направят още някой друг опит да се измъкнат, докато документите се размотават насам-натам, след което ще ги видиш в съда. Феликс откри завещанието на Жерико в семейния архив в Евре. Узаконено е в «Minufter Central des Notaires Parisiens». — Шарл се облегна самодоволно в креслото. — Феликс е много методичен.
— Крис ли се наследникът?
— Жерико очевидно е бил в изключително лошо здравословно състояние, когато е пишел завещанието. Накратко, посочил е като единствен свой наследник баща си и датата е тридесети ноември 1823 г. На втори декември баща му на свой ред определя Крис за единствен наследник. Вероятно са го направили по този начин, за да не се разчуе. За попечител на наследството на Крис е бил посочен Шампион де Вилньов.
— Защо тогава не се е погрижил за интересите му?
— Уместен въпрос. Ще трябва да му го зададем. Навярно Клоарови първи са се добрали до него.
— Щом завещанието определя за наследник Крис, момчето трябва да си получи собствеността.
— Задължително.
Докато в Париж продължаваха да се обсъждат най-различни правни подробности около делото, Трикси се върна към обичайния си провинциален живот, като помагаше на Уил в отглеждането и подготовката на новите състезателни и ездитни коне с опитност и вещина, усвоени от самия него и от покойния си баща. Летните посеви избуяха. Времето беше прекрасно. Ратаите се трудеха по полето. Жените във Върли Хаус всеки ден готвеха обяд за сезонните работници, а когато им оставаше свободно време, консервираха ягоди. Крис се забавляваше с новите си играчки. Той рядко питаше за Паша, защото беше проумял обяснението на майка си, че приятелят му се е прибрал у дома, след като е изкарал една ваканция при тях. А когато се интересуваше дали някога ще отидат да го видят в Париж, Трикси, която не искаше да убива детските му надежди, отговаряше: «Може би някой ден.»
Паша липсваше и на нея, въпреки че здравият й разум успяваше да прокуди този горестен копнеж. Но нощем, когато не я разсейваше усилената дневна работа, се отдаваше на мечтания. Често дори се увиваше в ленената риза, която беше забравил, сядаше със спомените си пред отворения прозорец и се оставяше да бъде погълната от звуците на тъмнината. Материята беше попила неговия аромат. Мекият плат затопляше тялото й и я заливаше неутолим копнеж — но не и меланхолия или скръб, защото Паша беше донесъл само радост в живота й.
Понякога обаче й се искаше, както в наивните детски фантазии, той изведнъж да се материализира от лунната светлина, струяща през прозореца, и да я вземе в ръцете си.
Нощният живот в Париж бе станал извънредно скучен, отбеляза Паша и коментарът му изобщо не изненада Шарл след трите дни, прекарани в неговата компания. Другарите им по чашка били тъпанари, маскеният бал у мадам Лафонд бил досаден, дори актрисите от Theatre Francais били блудкави и безинтересни. В момента двамата седяха в едно тихо сепаре на Джокей Клъб и пиеха. Часът беше четири сутринта.
— Градът ми се струва толкова банален и плосък — изръмжа Паша.
— Маскеният бал не беше лош.
Паша вдигна съзерцателния си поглед от чашата с коняк.
— Мислиш ли?
— Страхотно веселие!
— За жалост, без нито една интересна личност.
Шарл се въздържа да отбележи колко жени се бяха опитали да общуват с тях. Вместо това само каза:
— Нещо много сгъстихме програмата.
— И аз си мислех същото — Паша напълни чашата си. — А и актрисите от Theatre Francais не бяха на обичайната си висота. Не ти ли се струва, че всичките са като извадени от един калъп? Предизвикателни парфюмирани миньончета.
Шарл повдигна едва забележимо вежди. Та точно това винаги бе предизвиквало интереса на Паша.
— Не ме гледай така, много добре знаеш, че са банални.
— И недостатъчно руси?
— Май не.
— Да не би да си се пристрастил към блондинки?
— Неделикатен намек за лейди Гросвенър, доколкото разбирам?
— Тази вечер не си доволен от нищо — съвсем нетипично за предишната ти земна и разумна политика спрямо жените. Не помня някога да те е вълнувало друго, освен тяхната достъпност.
— Не се спускай по тази плоскост, Шарл — изрече Паша и изгледа приятеля си с присвити очи. — Не робувам на сантименти. Временно е.
— Твоята Трикси определено не е била нещо банално.
При употребата на притежателното местоимение Паша прикова поглед в чашата си, но когато отговори, гласът му не издаваше нищо.