— Не, не беше банална.
— Обяснимо е да ти липсва. Напълно нормално.
Паша пое дълбоко въздух и разпери пръсти.
— Не и за мен — измърмори той и изля цялото съдържание на чашата в устата си.
— Пиши й.
Паша го прониза с поглед.
— И какво да й кажа?
— Че ти липсва. Че сега Париж е изгубил очарованието си. Че ти е било много приятно, докато си бил е нея. Искаш ли да ти намеря някакво помагало за писане на писма?
— Много смешно — измърмори язвително Паша и остави чашата си. — Не мога да й предложа нищо. Знаеш го.
— Може би тя и не иска нищо.
— Всички искат — изрече като на себе си Паша и потъна в креслото.
— Твърде цинично.
— Реалистично.
— Трябва да си намериш някоя друга, и то още сега.
Веждите на Паша подскочиха и отново се върнаха на мястото си.
— Някой ден… Аз и теб не виждам да оглеждаш женското съсловие в търсене на съпруга.
— Но аз не се чувствам изолиран в разгара на една буйна парижка нощ.
— Аз също — отрече спокойно Паша.
— Виждал съм те по-весел дори след като си губил двадесет бона на конни състезания.
— Нещо много ми се струпа на главата напоследък.
— Това никога не ти е пречило да чукаш. Паша се усмихна.
— Значи, ако намеря нещо за чукане тази вечер, ще престанеш да ми опяваш?
Шарл се засмя.
— Може би. Но първо ми разкажи за нея. Описателните умения на Жан-Пол са просто трагични. Според него май била руса.
— Златиста. Като слънчоглед при пълнолуние — изрече тихо Паша.
— И защо остана толкова време?
— Тя ме караше да се смея. А веднъж ме и разплака. Не се задавяй с питието си. Това ме шокира не по-малко от теб.
— Да не си бил препушил с хашиш?
— В Кент? Където всички си лягат по залез-слънце.
— За разлика от Париж.
— О, да. Но баща й е оставил солидни запаси от ирландско уиски, което изключително допринасяше за приятните вечери. Само заради това уиски си струва човек да отиде отново.
— Вземи ме със себе си следващия път — изрече нехайно Шарл.
Паша се сепна.
— Не съм казвал, че ще ходя.
— Просто ми се изплъзна от устата — оправда се Шарл. — Хайде да идем на дербито в Епсом.
— Ако вече не съм в Гърция.
— Не сме длъжни да ходим.
— Заминавам, Шарл. Не останах заради Трикси Гросвенър. И няма да остана заради никоя жена.
— В такъв случай, баронеса Ласел ме помоли да спомена пред теб, че тази вечер ще си бъде у дома.
— Четири сутринта е — напомни му Паша.
— Всъщност тя обясни, че изобщо ще си е вкъщи. Изрече го със сластния си контраалт. Казах й, че ще си помислим.
— Ние? — Паша се усмихна.
— Последния път, когато бяхме заедно, тя доста се забавлява. — Шарл надникна иззад завесата на прозореца. — Съвсем наблизо е.
Паша погледна часовника на стената с напрегнатата концентрация на човек, пил часове наред.
— В колко часа трябва да се явим на делото?
— В десет.
— И си напълно подготвен?
— Няма какво да се подготвям. Феликс намери завещанието. Клуе ще му хвърли един поглед и ще им нареди да платят.
— Значи разполагаме с времето до девет.
— Пет часа с достъпните и щедри прелести на Каролин.
— Може само да погледам…
— А може слънцето тази сутрин да не изгрее.
— Твърдо ли си решил да ме завлечеш там?
— За Да спреш да мрънкаш.
— Не мрънкам.
— Е, тогава?
Паша положи ръце върху облегалките на креслото и се изправи след кратко колебание.
— Надявам се да се представи възможно най-добре.
До будоара на баронесата ги придружи висок и снажен лакей, тъй като тя си падаше по едрите мъже.
— Шарл, Паша! Влизайте! — Издокарана във феерична розова нощница, в която изглеждаше изкусително женствена, Ласел им махна от леглото. — Клод, донеси още шампанско! — Погледът й се отмести от лакея към посетителите. — Искате ли и една малка среднощна закуска?
Шарл отхвърли предложението от името и на двамата.
— Елате тогава да разгледаме новата ми порнографска книга — предложи тя със съблазнителна интонация. Ласел беше точно модния за момента в Париж тип — миньонка, парфюмирана и предизвикателна. И бяла като току-що паднал сняг. — Илюстрациите си ги бива. — Млада и бездетна вдовица, от доста време Каролин Ласел наваксваше изгубеното, след като възрастният й съпруг бе починал, за неин късмет. — Като не дойдохте тази вечер, реших, че може да ви е прелъстила принцеса Катулания.
— Паша предпочете алкохола. Бяхме в Джокей Клъб — обясни Шарл и тръгна към нея по розовия килим.
— Убедихте ме — изрече тя весело. — Паша, скъпи, защо си толкова намусен — запита Каролин дяволито и нацупи розовата си устица. — Говори се, че страдаш от любовна мъка.