— Идвам с вас! — Нужно й бе време да помисли и да намери начин да се измъкне от тази кошмарна ситуация.
— И дума да не става — отсече Жером Клоар.
— Нека придружа Кристофър поне до Дувър — помоли ги тя — Иначе няма да дойде с вас, без да се вдигне шум. Предполагам не държите да привлечете много възмутени погледи, докато натиквате насила едно пищящо дете в парахода. А аз мога да направя така, че да не ви създава проблеми.
— Идеята не е чак толкова лоша — каза Филип. — След като веднъж го качим на парахода, ще му осигурим отделна каюта.
Докато Жером Клоар обмисляше какво да отговори, Трикси се молеше горещо. Трябваше й време, а дори единият час до Дувър можеше да й позволи някаква маневра и някакъв начин да избяга.
— Пищящото дете наистина ще привлече вниманието — съгласи се Хари Гросвенър, който се вълнуваше само от това момчето час по-скоро да изчезне от Англия. — Нека жената да придружи копелето.
Арчи Прайн бе изпълнил немалко неприятни задължения, защото като съдебен пристав бе длъжен да спазва закона, дори тогава, когато законът очевидно грешеше. Но това да надзирава едно съсипано от мъка дете, отнето от майка му от мъже с каменни сърца, го накара да си зададе въпроса дали настоящата му задача все пак не излизаше извън рамките на закона.
— Добре, тогава — избоботи Жером, — ще запушваш устата на копелето. Имаш десет минути да му събереш дрехите.
— Благодаря — прошепна Трикси с престорено спокойствие. — Ей сега идваме.
— Отиди с нея, Арчи — нареди грубо Хари. — И не се опитвай да избягаш — предупреди я той.
— Да, сър! — Трикси имитира покорство, но мислено прехвърляше маршрута от Бърли Хаус до Дувър: двете пощенски станции, спускането по хълма, дюкяните, фермите и улиците към пристанището. Дори изчака пристава в коридора на горния етаж, като се надяваше, че той ще й даде някаква идея.
— Наистина съжалявам — прошепна Арчи. — Тия са истински главорези, така да знаете.
— Съдия Бенсън има ли понятие, че Крис е само на четири години? — попита Трикси и сърцето й се вледени при мисълта за ужаса, който щеше да завладее детето й.
— Него нищо не го интересува, ма’ам — отвърна Арчи, докато крачеше до нея по коридора. — Той няма душа.
— Ти си баща, Арчи. Как би постъпил на мое място?
— Бих желал да ви помогна, лейди Гросвенър, но аз съм следващият, на когото ще метне въжето на врата.
— Но ако всъщност не си бил там? — Трикси наблюдаваше изписаните на лицето му противоречиви емоции. — Тогава могат ли да те обвинят?
— Считам, че не. Но тия са гадна шайка. По-студени от цица на вещица, с извинение. А онзи високият е същински дявол.
— Някой от тях има ли оръжие?
— Само аз, ма’ам.
Трикси се усмихна за пръв път.
— А аз съм много добър стрелец.
— Познавах баща ви. Няма как вие да не сте добър стрелец. Но не убивайте никого, ма’ам, щото ще имате още по-големи неприятности. И не ща да знам нищо, ваша милост, така че да мога да се кълна в Библията в съда, ако трябва.
— Арчи, от теб искам само да гледаш настрани за десетина минути, докато си опаковам нещата.
— Те всъщност казаха само да дойда с вас. Не дадоха други инструкции.
— Надявам се, че и не очакват една дама да разнася цял арсенал със себе си.
— Толкова са проклети, че не знам какво да кажа.
— Ако останеш в детската с Крис, аз ще накарам Орди да го приготви и ще дам няколко поръчки на Джейни. Ако случайно се качат горе, ще съм в съседната стая. Моля те!
— Имате само десет минути, ма’ам. Желая ви късмет. Тия наистина са много гадни господа.
Арчи се запозна с Крис и след като забеляза пистолета му, детето вече не се интересуваше от нищо друго. Изобщо не забеляза как майка му и Орди се изнизват от стаята.
Орди отиде да каже на Кейт да опакова дрехите на Крис, Джейни бе изпратена да доведе Уил от конюшнята, а в това време Трикси, паникьосана и ужасена, изтича в стаята на баща си. Никой не я ползваше, откакто беше починал, и във въздуха все още витаеше някакво странно усещане за присъствието му. За един кратък миг изпита невероятна носталгия по семейството си. Сега трябваше сама да се бори едновременно с Гросвенърови и Клоарови. Но в този момент сантиментите нямаше да й свършат никаква работа. Спасението бе единствено в собствената й решителност. Извади един куфар от гардероба и отиде до оръжейната на баща си. Като истински колекционер, той държеше оръжията в стаята си, за да им се възхищава. Взе три пистолета от витрината, бързо ги зареди и ги сложи в куфара. Последваха ги шепа патрони и два ловджийски ножа. За миг се замисли дали да не вземе и малката пушка, но накрая се отказа. Трябваха й само оръжия, които лесно можеше да скрие.