Трикси отвори куфара и извади заредения пистолет.
— На ваше място не бих го правил.
Сърцето й се качи в гърлото. Обиденият и нацупен Филип я гледаше.
— Останете си на мястото или ще стрелям — предупреди го тя с надеждата, че звучи достатъчно заплашително.
— Няма да стреляте.
Дотук със заплашителността.
— Жените не стрелят — самоуспокои се той.
По дяволите! Всеки с капка мозък би проявил някаква предпазливост при вида на пистолет, без значение кой го държи. Но може би наистина нямаше да може да стреля, защото така щеше да предупреди брат му. От друга страна обаче, ако не стреляше, с Крис отново щяха да се окажат пленници.
— Не се шегувам — увери го Трикси с намерението да спечели малко време. — Ако се приближите, ще стрелям.
— Че ти дори не знаеш как се стреля с това голямо и тежко нещо. — Филип пристъпи към нея. — Бъди разумна и го махни.
Трикси си припомни съвета на Арчи да не убива, а само да обезврежда, и натисна спусъка. Изстрелът бе заглушен от воя на Филип, който отекна в долината, огласи небето и почти стигна до Лондон. Но Трикси не му обърна никакво внимание, тъй като вече тичаше към дърветата край пътя. Жером тутакси се обърна и се втурна след нея. Големият, обут в ботуш крак на Арчи обаче се оплете с неговия и той се изтърколи с главата надолу по склона.
— Простете, сър — извини се Арчи и му протегна ръка, за да се изправи. В този миг обаче отново се подхлъзна и се стовари върху него с цялата си тежест.
— Скапан смотаняк! — изкрещя Жером и лицето му така почервеня, че Арчи си помисли, че ще получи удар пред очите му. — Разкарай се от мен!
Арчи хвърли един поглед към хълма, зърна приближаващия се към каретата Уил и се облегна върху гърдите на Жером с всичките си килограми.
— Мамка ти! — опита се да си поеме дъх Жером. Привидно, за да се изправи, Арчи заби лакътя си в гръдната му кост.
Конете наостриха уши от писъка, който предизвика и лека усмивка у кочияша, изтърпял вече на собствен гръб злобата на Жером от Дувър насам.
— Слава Богу — задъха се с огромно чувство на благодарност Трикси, застанала на ръба на пътя, докато Уил пришпорваше конете към тях. Помисли си, че чудеса наистина стават. — Дръж се, съкровище — прошепна на Крис. — Уил вече идва!
Само след миг му подаде детето, а самата тя се метна на другия състезателен кон.
Като млад Уил бе виртуозен жокей, а Трикси още десетгодишна бе възприела от него всички тънкости. Затова двамата препуснаха като вятъра и след минути Клоарови изчезнаха от погледите им, а на следващия кръстопът — и от живота им. Трикси спря, за да реши в коя посока да поемат, и каза:
— Ще се чувствам по-сигурна на юг, а и така ще съм си по-близо до дома.
— Да, но и те очакват, че няма да тръгнете на север. — Уил разговаряше със същата спокойна интонация като господарката си, защото внимаваше да не изплаши момчето в ръцете си, което възприе бясното препускане като поредното приключение в един изпълнен с преживявания ден. След като обсъдиха накратко възможностите, решиха все пак да тръгнат на север и след няколко часа групичката навлезе в Рамсгейт. Наеха стаи в гостилницата на брега под измислени имена и докато Крис си играеше с един дървен кораб, оставен от предишен наемател, преброиха с какво разполага Трикси, за да живее.
Сумата бе ужасяващо малка, а изплащането на следващата пенсия от баща й предстоеше чак след два месеца.
— Монетите ще спасят положението дотогава — каза Уил. — На нас в Бърли Хаус не ни трябва нищо.
Трикси обаче осъзна, че дори да продадяха монетите, пак се налагаше да започне работа.
— Ще трябва да си намеря работа — изрече гласно тя.
— За жена с дете не е толкова лесно — отбеляза Уил.
И всичко сякаш замря за миг — биенето на сърцето й, плискането на вълните под прозореца, ритъмът на цялата вселена.
— За това пък изобщо не се сетих. — Пое си въздух. Съвсем наивно бе сметнала, че млада жена като нея, с добро образование и благороден произход, би намерила работа като гувернантка, компаньонка на дами, болногледачка или икономка. Но с дете на шията…
— Аз ще остана и ще си намеря работа — заяви твърдо Уил.
— Не! Няма кой друг да се грижи за конете. — Отглеждането на чистокръвни коне бе един от основните в доходи на домакинството й. Когато продадяха някой състезателен кон, в Бърли Хаус разполагаха с пари поне за шест месеца напред.
— Можем да поискаме помощ от Паша — предложи тогава тихо Уил.
— Не, Уил. Не го познавам чак толкова добре. Унизително е.
— Той искаше да ви помогне, преди да си тръгне. Така поне каза.