— Ти беше ли с Одисей, когато е измъкнал Гюстав?
— Бяхме десет човека. Трябваше да го пренесем през турските постове. Одисеи ни беше казал, че Гюстав е толкова отслабнал и изтощен от изтезанията, че е на прага на смъртта. Смрадта и мръсотията в затвора били непоносими. Затворниците пъхали носовете си в ключалката на вратата, за да дишат чист въздух.
Тъй като му бяха известни турските методи за мъчения, Паша се намръщи.
— Ще оживее ли? Никое кимна.
— Прескочи трапа и вече се възстановява. Благодарение на теб. Дипломатите действаха твърде бавно и предпазливо, консулът се боеше, че ако измъкне Гюстав, Исмаил бей ще го обеси за ташаците. Но парите винаги помагат при турците и албанците. На Исмаил Бей дадохме пет хиляди гроша, за да не тъжи за някакъв си затворник.
— Кога ще може да се прибере вкъщи?
— Най-вероятно след две седмици. Но докторите в лазарета са против. Има дълбоки рани на краката от прангите.
Когато обаче Паша пристигна в лазарета, Гюстав успя дори да се усмихне.
— Мари ще се радва да те види поне цял — изрече весело приятелят му. — Тя бе тази, която се погрижи да бъдеш спасен.
— Както и ти, твоите хора и твоите пари. Благодаря ти. — Гласът на Гюстав бе немощен и след спадането на отоците се виждаше колко е отслабнало тялото му. Дълбоко хлътналите му очи издаваха предпазливост, която Паша досега не беше забелязвал.
— Никое ще се погрижи да се прибереш у дома веднага щом докторите разрешат — заяви той и седна на края на леглото, изпълнен със съчувствие. — Радвам се, че си жив. Мари също ще е много щастлива.
Страхът в погледа на Гюстав се замени с топлота.
— Единствено мисълта за нея ме спаси в оня ад — прошепна той.
— Казах й, че като се прибереш, ще я научим на ветроходство. Смяташ ли, че е възможно? — пошегува се Паша.
Гюстав се позасмя.
— Май няма да ни стигне цял живот. Но е сигурно, че ще ни прати на дъното на реката.
— Като я видиш, й кажи, че не съм забравил обещанието си. Аз заминавам за Наварино. Ще предам на Макриянис много поздрави от теб.
— Предполагам, вече си чул, че наемниците на Ибрахим нямат нищо общо с армията на султана. И за разлика от тях са съвсем реална заплаха.
— Благодарение на офицерите французи. Не е лесно да стреляш по сънародници.
Гюстав помръдна глава на възглавницата в знак на отрицание.
— Не и когато се сражават на страната на турците. — Очите му се насълзиха. Ужасяващият спомен не излизаше от съзнанието му, мъртвите му приятели безпокояха сънищата му.
— Самата предпазливост съм — увери го Паша. — Не се притеснявай за мен. Никое ще следи да изпълняваш всички предписания на докторите, защото Мари те чака с нетърпение.
— Като се прибера в Париж, ще се оженя за нея, а семейството ми да си гледа работата.
— Хубаво. Тя те заслужава. А сега ми пожелай късмет, защото отивам да видя дали мога да помогна с нещо на Макриянис.
— Кажи му да избие няколко турчина от мое име — прошепна Гюстав.
— Убеден съм, че ще го стори с удоволствие. Искаш ли уши?
Погледът на Гюстав проблесна.
— Подобава ми да съм цивилизован, затова ще ти отговоря отрицателно.
Паша вдигна рамене.
— Ако си промениш мнението, Макриянис винаги има известно количество под ръка. Докосна положената върху одеялото немощна ръка на приятеля си. — Оправяй се, mon ami, и Бог да е с теб по пътя за вкъщи.
По бузата на Гюстав се търкулна сълза и потъна в тъмната му брада.
— Дължа ти живота си.
— Не — прошепна Паша. — Оказал си се достатъчно силен, за да оцелееш. Това не е във властта на всеки. — Потупа го по ръката и стана. — Ще ме поканиш ли на сватбата? — запита с усмивка.
— Ако оживееш.
— Такова ми е намерението. — Козирува и излезе.
Когато на сутринта корабът на Паша стигна до залива на Наварино, в него вече имаше петдесет египетски съда, но той беше прехвърлил пушките й амунициите на една лека гръцка гемия. Бризът изпъваше белите платна и корабът се промъкваше между тромавите фрегати, които в продължение на около миля се опитваха да го обстрелват. Но не му нанесоха никакви значителни повреди, така че стигна безпрепятствено до обсадената гръцка крепост. Това само по себе си говореше за състоянието на турската морска артилерия.
Макриянис излезе от окопите и го посрещна с крепка прегръдка и широка усмивка.
— Ако турците се научат да прицелват оръдията си, ще трябва да се прибираме по селата. Измина почти година от последното ти идване, Паша бей. Господ явно е милостив към грешните си чада, щом като и двамата сме още живи.