— Не мисля, че искам да разкривам името си.
— Както решиш.
Интонацията му бе изпълнена с мекота и самочувствие.
— Така или иначе, няма да ми повярваш. Както и за останалото.
— Мадмоазел, можеш да споделиш само толкова, колкото желаеш.
— Защото всъщност изобщо не те интересува?
— Не бъди толкова обидчива. Не всички сме като Ланжелие.
— Той ме държеше там насила.
Паша присви очи.
— Като затворник?
— Като заложник — отвърна тя с горчивина.
— С каква цел? — Това бе прекалено, дори за Ланжелие.
Тя се поколеба, защото сама не беше наясно каква част от живота си иска да разкрие.
— Доколкото познавам Ланжелие, очевидно за пари — предположи Паша.
— Естествено, че за пари. — Гласът й трепереше от омерзение.
— Значи е бил по-голям мръсник, отколкото съм си мислел — измърмори почти на себе си Паша. — Имаше ли други жени, които да работят за него?
— Не! Ти не ме разбра! Никога не съм му била любовница. Той искаше наследството на сина ми.
— Роднина? — Да спи с племенницата си бе вън от рамките на благоприличието дори и за Ланжелие. Но, както я беше заварил гола, му бе трудно да й повярва, че не му е била любовница.
Тя въздъхна и отклони за миг поглед. После, отново впери очи в него.
— Всичко е много лично.
— И запознанството ни беше много лично. А аз не съм човек, който лесно се шокира.
Настойчивият му разсъбличащ поглед я накара да пламне във вишневочервено.
— Държеше дрехите ми под ключ.
— Сериозно? Непрекъснато?
— Не — отвърна тя припряно, доловила намека. — Имах халат.
— Не и тогава, когато те видях. — Небрежните думи бяха по-скоро констатация, отколкото нападка.
Но тя изпита потребност да му обясни, за собствено успокоение.
— Тъкмо щях да си лягам, когато Ланжелие нахълта в стаята ми и се опита да се спаси от убиеца.
— Така ли?
Отново закачливият поглед.
— Така! Мразех го. И очевидно не само аз. — Притвори за миг очи, за да се отърве от видението на страховитата кървава сцена. Не искаше да изживява повторно тези ужасяващи моменти. — Уверяваше ме, че имал жена и деца и че можело да остана при тях, докато адвокатът работи по моя случай. — Каза го с умора, припомняйки си кошмара на пленничеството — Аз съм си виновна.
Твърде е доверчива, помисли си Паша, като ученичка, пристигнала за пръв път на екскурзия в Париж. Удивително наивна жена:
— Изобщо не съм му била любовница! — Потръпна при тази мисъл. — Всъщност спазарих част от наследството в замяна на честта си.
— Девствена ли си? — Изгледа я недоверчиво изпод тъмните си клепки. Стихийната й възбуда преди няколко минути говореше за обратното.
Тя още повече се изчерви и сконфузи.
— Имам син.
Естествено. Беше му го казала и това обясняваше защо реакцията й не бе на девственица.
— Значи Ланжелие се е опитал да присвои наследството от съпруга ти?
— Не.
Паша успя да прикрие изненадата си.
— Завещанието се оспорва.
— Ясно.
— Семейството на бащата е против. Нещо обичайно за извънбрачно дете.
Тя кимна.
— Вдовица съм.
Значи е била женена, но не за бащата на сина си. Нищо ново под слънцето.
— Сестра ми овдовя наскоро — отбеляза със съчувствие Паша, спестявайки й подозренията си. — Извинявай.
— Няма за какво. Съпругът ми беше пияница и мухльо.
Дамата е пълна с изненади, замислите Паша, и необикновена във всяко едно отношение.
— Нямах желание да ти казвам всички тези неща, но предвид обстоятелствата…
— Обяснението ти изяснява ситуацията — изрече той с обиграна любезност. — А и мога да те уверя, че това, което ми разкри, ще бъде пазено в тайна. Просто не си представям…
— Трябва да ти призная нещо!
Погледът му се изостри, тъй като реши, че ще стане въпрос за връзката й с Ланжелие. Тя бе толкова великолепно женствена, че не можеше да повярва на историята с непорочното затворничество.
— Радвам се, че Ланжелие е мъртъв. — Това признание очевидно й причиняваше дискомфорт. — Знам, че не е редно… но се радвам. Едва ли не имах чувството, че убиецът е ангел, дошъл, за да ме спаси. — Във виолетовите й очи се четеше настойчива молба. — Мислиш ли, че съм луда?
— Не, разбира се, че не. Ангелът дори много се е забавил.
— Той така или иначе нямаше да ме пусне. От ден на ден ми ставаше все по-ясно. Имам натрапчивото чувство, че това беше Божията ръка, първо за… — пое си въздух, — смъртта на Ланжелие… а след това и твоята поява. Като спасител.
— Не придавай толкова голяма святост на идването ни — възпротиви се Паша с усмивка. — И без това бяхме тръгнали на специална мисия. Сестра ми се беше влюбила в Ланжелие и аз и баща ми се канехме да му предложим да си потърси друга плячка.