— Имаме поръчение от останалите — намеси се Макриянис. — Някои от тях още не са готови да умрат. Въпреки че Паша бей и аз бихме предпочели да минираме и да вдигнем във въздуха както твоята войска, така и себе си.
— Какво искате? — запита Ибрахим, тъй като не за пръв път виждаше смели мъже и знаеше, че ако решат, могат да му причинят значителни загуби.
— Да ни извозят европейски кораби.
Преговорите се проточиха два дни, докато условията станаха приемливи и за двете страни. Ибрахим настояваше да ги извози със собствените си кораби. Това обаче не бе приемливо за гърците, които изобщо му нямаха вяра.
Ко щял да плати, инатеше се Ибрахим. И какво щяло да стане с оръжията? Освен това бил чул, че в крепостта имало две хубави жени, искал ги.
Макриянис и Паша преговаряха дълго по всяка точка и дори когато всички спорни въпроси бяха уточнени, Ибрахим се опита да провали споразумението, като задържа две групи гърци и не им позволи да се качат на корабите, както беше уговорено.
Макриянис веднага обгради с хората си турците, които бяха слезли на острова, за да наблюдават капитулацията. Затвори Портите и ги задържа като заложници, заплашвайки, че ще бъдат изядени.
Наложи се самият Ибрахим да отиде на кон до портите и да обещае да спази споразумението.
Веднага щом английските кораби със защитниците на Наварино пристигнаха в Навплион, на Макриянис и хората му бе наредено да завземат и укрепят Лерна. След като вдигна обсадата над Наварино, Ибрахим, без да губи време започна кампания за завладяване на Пелопонес.
Главнокомандващият Колокотронис бе изпратен да го причака в прохода Леондари и с него заминаха всички, които можеха да носят оръжие.
— Колокотронис обаче напусна полесражението още щом видя първия арабин — изрече с отвращение току-що завърналият се от срещата си с министъра на войната Макриянис и се стовари в креслото в спалнята на Паша. — Ибрахим мина през прохода, без да се чуе нито един изстрел. Нашият Колокотронис е специалист по подклаждане на граждански войни и размирици, но не му стиска да си изложи задника на турците. Какво пиеш?
Паша се беше разположил в леглото със запотена чаша в ръка.
— Водка с лимонада. Тази седмица Никос посрещна един кораб с алкохол от Одеса. Сипи си. — Посочи му гарафите на масата. — Ще успееш ли да стигнеш до Лерна навреме? Говори се, че Ибрахим вече е наблизо.
— Тръгваме след час. Само да си пийна като хората. — Навън беше невероятна жега и двамата почти припадаха от изтощение.
— Хапни нещо — предложи му Паша.
— С удоволствие, а след това — Наварино. Не знам дали и родната ми майка ще ме познае. Ти изплаши ли гаджетата си?
И двамата приличаха на изпосталели вълци.
— Нямам време за гаджета — отвърна нехайно Паша и отпи.
Макриянис вдигна поглед от лимонадата, която си наливаше.
— От колко време сме в Навпилия? Дванадесет часа ли ще станат? — Веждите му се извиха въпросително. — Ако някой ме беше попитал, щях да се обзаложа, че Паша бей вече се е задействал по въпроса.
— А ти? — прекъсна го Паша, тъй като нямаше желание да обсъжда безразличието към жените, което го бе обзело, след като напусна Кент.
— Твърде съм слаб сега — отвърна приятелят му. — Нека се поохраня, пък ще видим.
— Ако Ибрахим постигне целта си, до една седмица може и да не сме живи.
— Значи ще погина несъгрешил — усмихна се Макриянис. — Имаш ли нещо против да дойдеш с нас при Милс в Лерна?
— След като се навечерям. Искам още едно от великолепните ястия на Тула, преди да се срещна лице в лице с ангела на смъртта.
— Ти си пълен неверник, Паша бей. — Макриянис придърпа стола си към леглото.
— Не, реалист съм. Колко човека можеш да събереш на първо повикване?
Гъркът вдигна рамене.
— Двеста. Паша се разсмя.
— Исусе! Ордите на Ибрахим просто ще ни прегазят.
— Няма кой — отвърна простичко Макриянис, седна и вдигна крака на леглото.
Паша се усмихна тъжно.
— Прав си. Ние сме последната надежда. Ще гледам ятаганът ми да е добре наточен за пикника.
Когато Трикси и Крис пристигнаха в Париж и намериха дома на Паша, вратата им отвори Иполит, който веднага я позна и се усмихна.
— Господарят Паша не е вкъщи, но заповядайте, влезте.
Трикси се озърна през рамо за пореден път, откакто бяха отплавали от Рамсгейт, и след като не видя никой по улицата, влезе с лека въздишка на облекчение.
— Господарят е извън града — обясни Иполит, — но нареди, ако се появите в Париж, да ви посрещнем.
— Скоро ли ще се върне?
— Боя се, че не, милейди — отвърна прислужникът и пое куфарчето й. — Отплава за Гърция.