Успя за миг да си поеме въздух въпреки жестоката, разкъсваща болка. Продължавай да дишаш, дръж се, продължавай да дишаш, дръж се — безмълвният ритъм отекваше в съзнанието й. Вече нямаше нито сила, нито възможност да крещи, нито яснотата кога е изкрещяла за последен път.
Преди секунда ли беше? Или преди минута? Или преди пет? Беше ли я чул някой в огромната къща? Бяха ли проникнали виковете й през каменните стени, дългите стълбища и лабиринта от коридори?
— Мамка му, пусни ме!
Вдигна глава към гласа и срещна студения поглед на похитителя.
— Ето ви го, лейди — изръмжа той, свали Крис от рамото си и го остави на земята. — Послушайте ме. Намерете си по-добро скривалище. Имате враговете, които са решени на всичко.
Не го пусна, докато не остави Крис, а след това падна на земята и го взе на ръце, без дори да забележи как похитителят изчезва зад оградата. Крис е странно неподвижен, помисли тя обезумяла. Блед и отпуснат като мъртвец.
— Не диша — прошепна на Жул, който изведнъж се появи до нея: Отчаяно заопипва бледите му бузи, търсейки някакви признаци на живот.
— Жив е — увери я той, поставил пръсти на пулса му. След като огледа внимателно главата му, откри една подутина. — Ударили са го. — Наведе се и вдигна клепача на детето, за да види зениците му. — Дайте да го внесем вътре, и да повикаме лекари.
Трикси не изпусна Крис от погледа си и не се отлъчи от него, докато го пренасяха в къщата и оттам към спалнята нагоре по стълбите. Лекарите потвърдиха диагнозата на Жул. Трикси отказа да се занимават с нейните наранявания, седна до леглото на сина си и се вгледа в него, отправяйки безмълвни благодарствени молитви. Когато клепачите му трепнаха, се наведе и зашепна нещо на ухото му. На устните му се появи лека усмивка, макар че очите му останаха затворени. Но тя вече беше спокойна, защото бе реагирал на името на понито си.
Малко след това отвори очи.
— Боли ме главата.
— Ще сложим лед, съкровище — каза Трикси и го докосна по бузата.
— Тук защо има толкова много хора? — попита детето и огледа скупчените около леглото му прислужници и лекари.
— Бояхме се, че са ти сторили нещо лошо.
— Новият градинар не ми хареса. Луи ми харесва повече.
— Ще се видиш с Луи утре — обеща Трикси, тъй като старецът също беше пострадал. Бяха го открили, завързан и със запушена уста, в бараката за инструменти.
— Може ли малко шоколадов кейк?
Слугите скочиха като един и Трикси се усмихна с облекчение. Синът й щеше да се оправи.
Още същата вечер се консултира с Жан-Пол и Жул. Всъщност ги осведоми за намеренията си.
— Реших да намеря Паша. Ще отплавам за Навплион. Градът вече от три години е в гръцки ръце. Там ще съм в по-голяма безопасност.
Още преди очаквания протест продължи твърдо:
— Клоарови са решени на всичко, за да опазят наследството си. Дори похитителят ме предупреди. Не мога да остана тук. — Пое си дълбоко въздух, защото, за да изрече онова, което се канеше, трябваше да приеме факта, че може би я смятат за жена от определена категория. — Паша ми предложи закрилата си, ако някога ми потрябва, а аз съм достатъчно отчаяна, за да направя всичко, само и само да спася живота на Крис.
Чувстваше неудобство, като се възползваше по този начин от кратката си връзка с него, но той сам й го беше предложил. Ако семейството му си беше в Париж, щеше да се обърне към тях. Не вярваше, че съдебната система ще спре Клоарови, те не признаваха законите. Затова, ако се налагаше да избяга чак в Гърция, за да опази сина си, щеше да го направи.
— Можем да разположим охрана около къщата — предложи Жан-Пол.
— Клоарови ще подкупят един и това е достатъчно. Няма да се спрат пред нищо.
— Гърция се бори с Ибрахим. Войната е с много несигурен изход — предупреди я Жул.
— Точно толкова несигурен, колкото и животът в цивилизован Париж или в спокойния Кент. Няма да ме спрете, господа, затова ще съм ви много признателна, ако ми осигурите ескорт до Марсилия. — Трябваше да съм по-любезна, помисли си тя, слушайки отсечения си глас. Персоналът на Паша се бе отнесъл с изключително внимание, но Клоарови явно затягаха обръча, щом посмяха да атакуват самото сърце на един сигурен дом. Прекалено дълго се бе тревожила за сина си, вече не желаеше да бъде просто мишена. — Ще се радвам да пътувам на собствени разноски, ако бъдете така любезни да ми заемете някакви средства, които аз ще възстановя, след като продам конете си.
Не можеше просто да стои и да чака следващото нападение.