— Тръгваме много рано. — Това очевидно го подсети за компанията му. — Бихте ли ме извинили за секунда, ей сега се връщам. Сложи ми вечеря, Жул.
В съседната стая се извисиха въпросителни гласове. След няколкото набързо изречени думи от страна на Паша глъчката затихна. После по стълбите се понесе трополене и цялата компания слезе на приземния етаж. Когато Паша се върна, присъствието им се долавяше съвсем слабо през отворените прозорци.
— Извинете ме за цялата тая мръсотия. — Откачи ятагана от пояса си. — От две седмици сме на бойното поле, а там човек рядко може да се изкъпе. Кажете сега на какво дължа това удоволствие — продължи Паша, разкопча пистолетите и камата и ги плъзна по масата. — Бих казал, след първоначалния си шок, че се радвам да те видя. — Придърпа си стол и седна срещу нея. После й се усмихна много нежно.
— Боя се, че съм тук поради неотложна причина, за което се извинявам.
— Каквато и да е причината, извиненията са излишни. Кажи ми каква е нуждата, която те доведе чак дотук, и ще направим всичко възможно, за да я облекчим. — Той се облегна и докато протягаше крака под масата, изтощението внезапно му пролича по тежко отпуснатите клепки и сенките под очите. Един прислужник му донесе кафе, сякаш знаеше, че му трябва съживяване. Паша вдигна поглед и се усмихна.
— В това кафе лъжичката стои права!
— С наполовина захар, Паша бей, както го обичате.
— Радвам се, че съм тук. В моята страна обслужването не е на такова ниво.
Младежът се засмя.
— Но плячката е по-добра.
— Те са тук само за малко, Христос. След това си отиват вкъщи — отбеляза Паша с преднамерено неутрален тон. — Кажи на готвача да ми приготви нещо за хапване, след което заедно с Жул се погрижете за гостите ми долу.
— Да, сър! Разбира се, сър — отвърна весело младежът.
— И още едно кафе. Не съм спал с дни. — Когато Христос излезе, вниманието му отново се насочи към Трикси. — Е, казвай. Искам да чуя всичко.
Трикси му разказа накратко онова, което й се беше случило, преди да избяга от Париж. Докато слушаше тъжната й история, Паша забрави за кафето си.
— Мили Боже — измърмори той, след като тя млъкна, — този човек е луд за връзване.
— Дори не му искам парите. Постарах се да го обясня на Гросвенърови съвсем ясно.
— Май трябваше да ги застрелям. — Гласът му беше небрежен и безстрастен. След седмиците на бойното поле, където смъртта беше нещо съвсем обикновено, животът на един или двама Клоарови беше просто незначителна подробност. Но като видя шокираното изражение на Трикси, незабавно рече: — Прости ми. Човек забравя някои неща, като вижда торбите с уши, които турците всяка седмица пращат в Истанбул. Човечността тук е лукс.
— Просто исках да избягам от тях и ако мога, да осигуря безопасност на Крис. Гърция ми се стори достатъчно далече… А и след като ти ми предложи…
— Щом съм го предложил, значи съм имал точно това предвид. — Отговорът му бе искрен, макар Паша да беше превърнал избягването на преките отговори в изкуство. — Но трябва да ти намерим безопасно място. — Той въздъхна едва забележимо. — Макар че и сигурността тук е лукс. Ибрахим и двадесет и осем хиляди войници бродят из Пелопонес и палят всичко по пътя си, вземат в робство жените и децата и избиват мъжете.
— В Навплион не е ли безопасно?
— Поне засега. Но Атина е под обсадата на Рашид Паша и ако падне, той ще се придвижи на север и ще се присъедини към армията на Ибрахим. Освен това не съм убеден, че ръката на Жером Клоар няма по някакъв начин да стигне и дотук. Този човек очевидно няма нито скрупули, нито съвест, щом е посегнал на живота на едно дете. Имаш ли нещо против да те изпратя в планината?
Оставям се изцяло на твоята преценка. Просто се радвам, че съм далеч от Париж, а и от Англия.
— Хубаво. По-късно ще уточним как ще пътуваш. О, храна — измърмори доволно Паша при появата на двама слуги с подноси. — Ти вече хапна ли? Искаш ли да ми правиш компания? Тула е най-добрата готвачка на света. Преди години я откраднах от Али Паша, още преди султанът да изпрати цяла армия, за да откара главата му в Порти. — Почудата й го развесели. — Твърде отскоро си тук, за да знаеш, че турците са превърнали покварата в изкуство. Когато си на война това може би е необходимост. По-добре ти ми разкажи нещо весело. Като в Кент… — Погледът му задържа продължително нейния. — Божичко, наистина се радвам, че те виждам!
А допреди малко е убивал хора, помисли си тя и отново изпита чудно удоволствие от това, че се радва да я види. Толкова ли перверзна бе, че не я интересуваха бруталните му и нецивилизовани постъпки? И беше ли гръцката кауза достатъчно извинение?