— Тогава само аз и ти, и още някой, който да ни чака с конете, докато сме в лагера — предложи Макриянис. — Ще клъцнем гърлото на Хюсеин, докато спи.
Паша вдигна глава.
— Не си длъжен.
— И ти не си длъжен да се биеш в моята война. И то успешно, по дяволите — продължи приповдигнато Макриянис. — Ще влезем и ще излезем. Никой няма да ни усети.
И двамата знаеха, че Хюсеин е охраняван по-добре от любимата жена на султана.
— Ще те възнаградя богато — каза тихо Паша.
— Три пъти си ми спасявал живота, приятелю. Не ми говори за пари. Тръгваме ли?
— Този път ще го убия — измърмори Паша и провери острието на камата, преди да я затъкне в колана си.
— И понеже не колекционираш трофеи, аз ще прибера ушите.
— На твоите услуги — отвърна мрачно Паша.
Тъй като се опасяваха от предателство, изоставиха обоза с мъглявите обяснения за някаква правителствена задача и препуснаха в посока към Навплион. Чак след като се скриха от погледите им, промениха курса и потеглиха на запад.
След Навплион развързаха Трикси и й дадоха кон. Не можеше да избяга, заобиколена от офицерите на Хюсеин, които държаха здраво поводите. И въпреки целия й ужас фактът, че не бяха отвлекли и Крис, й носеше известно облекчение. Отнасяха се с нея любезно. Единият от офицерите знаеше малко английски. Водели я в Наварино при началника им, Хюсеин Джеритли, така й беше обяснил.
Разпозна името на Хюсеин, но внимаваше да не се издаде. Вече си обясняваше причината за похищението. Беше свързано с Паша и харема, който беше докарал в Навплион. Ако този Хюсеин я беше отвлякъл заради Паша, то животът й не бе в непосредствена опасност.
Обхвана я някакъв вид спокойствие, сякаш въоръжените конници не бяха на крачка от нея и изобщо нямаше нищо общо с мисията им. Навярно бе претръпнала за опасностите след бягството от Кент и всичко, което й се беше случило през последните месеци. Когато изникнеше заплаха, вече не се паникьосваше, а обмисляше и най-малката възможност за измъкване. Огледа местността, през която препускаха, в случай че й се удадеше да се върне обратно. Турците едва ли щяха да я убият. Ако не друго, представляваше ценна стока. Мисълта не бе от най-приятните. Но смъртта поне не дишаше във врата й.
Освен това безрезервно вярваше в Паша.
Може и да беше наивно, но беше сигурна, че ще я спаси. Надеждата я успокои и й даде сили да преодолее страховете си.
Турците препускаха в равномерен галоп и спряха само веднъж в някакво село, за да нахранят и напоят конете си. Предложиха на Трикси фурми и вода, но не й разрешиха да слезе от коня. Очевидно бързаха.
Паша и Макриянис препускаха на четири часа път след тях. Минаваха по запуснати пътища, за да пестят време, и предприеха опасен преход през планините, който щеше да скъси разстоянието с още два часа. През цялото време мълчаха. Тренирани да убиват, усъвършенствали се в тази задача след дългогодишни сражения с турците, те разбираха какво трябва да се свърши.
Начинът, по който щяха да осъществят намерението си, зависеше от обстановката в Наварино.
Тревогата на Трикси нарасна, когато я преведоха през военния лагер до Наварино и стотици мъжки погледи я проследиха до заобиколената с палатки пищна червена копринена шатра на Хюсеин Джеритли. Какво я очакваше там? Турските генерали срещаха ли се с жени? Или щях да я отведат при някой от подчинените му? Какво щяха да й сторят? Умората от дългото яздене надви опасенията й. Сетивата й се замъглиха от изтощение.
Накрая спряха пред елегантния вход. Двама ездачи скочиха на земята и влязоха. Не можа да чуе нищо от разговора, а дори и да чуваше нямаше да го разбере. На няколко пъти избухна гневен и рязък глас, последван незабавно от припрени оправдателни фрази.
А след малко — от смях.
Студен и зъл смях.
После се появи някакъв мъж и заговори бързо. Единият от похитителите й скочи на земята, приближи се до коня й и рязко я свали от седлото.
Тя залитна и падна в ръцете му, но не разбра нищо грубите и отсечени заповеди. В следващия миг я блъснаха към входа на шатрата.
Трикси се загърна в черното наметало и тръгна напред, обзета от усещане за нереалност. Как трябваше да се държи човек, попаднал в плен на турски генерал? И какво, в крайна сметка, искаха от нея? Очевидният отговор беше потискащ. Тя вдигна брадичката си, изправи гръб и реши да срещне похитителя си с достойнство. Но намерението й бързо бе подложено на изпитание, след като се озова в голямото помещение и попадна под разсъбличащите погледи на десетина свъсени мъже.