Паша се метна отгоре му за секунда въпреки допълнителната тежест на Трикси. Изстрелите и виковете отекваха край тях. Той извади парцала от устата й и пое юздите от Макриянис.
— Давай! — изкрещя приятелят му и плесна коня по задницата.
Но животното не помръдна, свикнало да се подчинява единствено на командите на господаря си.
— Не мога да ви оставя тук — изкрещя Паша и измъкна пушката изпод седлото.
— Деметриус! — изкрещя Макриянис, разбрал партизанската му солидарност. Наистина твърде дълго бяха воювали рамо до рамо.
След малко групичката препусна, обстрелвана от пушечен огън, и се стопи в сенките.
На следващото възвишение спряха, за да огледат загубите. Никой не беше ранен сериозно. Тъй като добре познаваха местността, скоро се озоваха на един страничен път към Леондари и към свободата.
Препускаха с всичка сила вече близо два часа. Вестта за смъртта на Хюсеин щеше да се разнесе бързо и смъртоносната потеря нямаше да им се размине. Трикси още спеше и не усещаше нищо, но малко преди да стигнат прохода Леондари, клепките й потрепнаха и се повдигнаха бавно, сякаш знаеше, че се намира в безопасност в ръцете на Паша. Хладният въздух облъхваше лицето й. Загледа се в балдахина от звезди.
— В планината ли сме? — прошепна тя и се усмихна на Паша с натежали клепки. — Значи ме намери…
— Твърде късно обаче. — Гласът му бе нисък и дрезгав.
— В безопасност ли сме? Крис в безопасност ли е? — Все още беше замаяна, затова не успя да долови отвращението в тона му, но инстинктът й на ездач бе непогрешим, затова усети, че препускат много бързо.
— Скоро ще бъдем в безопасност. След малко навлизаме в Леондари. Крис е в Навплион е Жул и е добре.
Трикси отметна чаршафа и постави ръка на врата му.
— Радвам се, че всички са добре. И отново съм при теб.
Паша я зави отново, покривайки голите й рамене и извивката на бюста.
— Ще настинеш — изрече той е усилие.
— Защо съм увита така? — Трикси свали ръка от врата му и опипа копринения чаршаф.
— Това имаше. Бързахме.
— Вие?
— Макриянис дойде с мен.
— Аз в Наварино ли бях? — попита тя колебливо, тъй като паметта й все още тънеше в мъгла.
— С Хюсеин Джеритли — отвърна грубо Паша.
— Сега си спомням. — Замълча, за да осъзнае по-ясно спомена. — Беше облечен във френска кавалерийска униформа.
— Не и когато аз го видях.
Трикси вдигна въпросителен поглед.
— Прави се на Наполеон — отвърна Паша, тъй като нямаше желание да дава публично воля на гнева си. — Вече сме почти в Леондари. Тази нощ ще останем тук. — Обърна се към Макриянис, който яздеше зад него. — Ще се видим утре в Навплион. При Гривас.
— Сигурен ли си, че не искаш да те придружим? — попита приятелят му, обезпокоен от изпълнения му с напрежение глас.
— Да.
— Поне му взехме главата, ако това е някаква утеха.
Паша вдигна рамене.
— След хиляда години може и да ми мине.
Нямаше какво повече да си кажат. Никакви успокояващи и съчувствени фрази не можеха да променят онова, на което бяха станали свидетели. Или да изтрият позора.
Трикси отново беше заспала, повалена от умората и наркотиците. Яздеха мълчаливо. После се разделиха при подстъпа към Леондари. Пътят за Навплион поемаше на изток.
Паша беше ходил там много пъти през последните четири години. Затова, щом влезе в двора на гостилницата на Гривас, слугите веднага познаха богатия французин и великолепния му черен жребец. Скупчиха се около него и поеха поводите. Той слезе с Трикси на ръце и преди още да беше направил няколко крачки, на вратата се показа съдържателят.
— Добре дошъл, Паша бей! Чувам, че сте си взели добра плячка! — Погледна внимателно Трикси и забеляза монограма върху копринения чаршаф. — Явно Хюсеин Джеритли ви е дал още една от харема си — пошегува се той.
— Бях забравил тази.
— Струвало си е да се върнете. Искате ли за нея най-хубавата стая?
— Да. И две вани. Колкото може по-бързо!
— А нещо за ядене? — попита съдържателят с променен глас. Богатият французин, който се сражаваше заедно с Макриянис, не изглеждаше празнично настроен от победата, а мълчеше и проявяваше признаци на нетърпение. — Оттук — каза бързо Гривас. — Ще ви придружа.
Паша бей бил потаен, сподели по-късно той със съпругата си, а жената, която донесъл била упоена. Спяла твърде дълбоко. Дали самият Паша бей я е упоил? Или Хюсеин Джеритли? Чаршафът бил опръскан е кръв.
Донесоха две вани. После слугите подредиха маса с храна под погледа на мълчаливия Паша. Жената все още спеше на леглото.
— Благодаря — каза вежливо той, когато всичко беше готово, и отпрати съдържателя с щедър бакшиш. — Тази нощ не искам никой да ме безпокои. Под никакъв предлог. — Ударението на последната фраза беше отчетливо.