— Не е нужно да се женим — отвърна нехайно Паша, но вместо облекчение почувства разочарование. Сигурно защото бе свикнал жените винаги да му отвръщат с «да». Или защото разбираше, че не би могъл да живее без Трикси Гросвенър.
— Определено не е нужно да се женим още днес — отбеляза тя, опитвайки да избяга от демоните.
— А какво ще стане, ако аз поискам да се оженим още днес? — Отново го прониза ревност при мисълта за Хюсеин и неясния въпрос за бременността.
Очевидно бе останала незасегнат и от двете. Дали не предпочиташе свободата си?
— Шегуваш се!
— Отговори ми!
— Много малко време за размисъл ми даваш.
— Обичаш ли ме или не ме обичаш? Достатъчно просто е. — В гласа му се прокрадна свирепа нотка.
— Обичам те.
— Тогава се омъжи за мен.
— Господи, имаме още три часа път до Навплион. Сигурно си слънчасал. Защо толкова настояваш?
Паша се приведе към нея, взе юздите на коня й и поведе двете животни към една малка маслинова горичка. Той спря, слезе и протегна ръце към нея.
— Слизай!
— Смятах, че миналата нощ се разбрахме по въпроса за тираничното поведение.
— Бихте ли слезли, ако обичате, лейди Гросвенър. Искам да обсъдя с вас някои важни теми.
— Ти наистина си слънчасал. — Трикси се отпусна в ръцете му, при което сърцето й изведнъж лудо затуптя.
Той я изправи, взе ръката й и я придърпа под сянката на едно маслиново дърво.
— Възможно е и да съм се побъркал — изрече с усмивка, сигурен, че се е отървал и от Хюсеин, и от целия дължащ се на него емоционален товар. — Вярно е, че ще бъда лишен от членство в Клуба на ергените развратници, при това ще пожертвам една крупна сума, за да ги почерпя… ако, разбира се, кажеш «да» — довърши той тихо.
— Сериозно ли говориш?
— Никога не съм бил толкова сериозен — изрече с гробовен глас и цялата шеговитост се изпари от изражението му. — Човек изминава дълъг път, докато открие любовта.
— Но не го разбра в Кент?
— А ти също. — Огледа се, сякаш търсеше още някакъв знак. — Прав ли съм? — запита тихо с откровен и прям тъмен поглед.
Тя кимна.
— Надявам се, нямаш нужда от всички онези изящни фрази. Не ги умея. Но искам да се омъжиш за мен.
— Защо? — Трябваше да прояви такт и да отвърне просто «да», но я свари твърде неподготвена и беше много настойчив.
— По дяволите, откъде да знам! Ти ще трябва да ми покажеш защо в следващите стотина години.
Направи опит да проумее грубоватото му обяснение.
— Значи си убеден?
— Моля те, само кажи «да».
— Добре. Да — изрече тя тихо. — Освен ако не припаднеш от слънчасване в следващите пет минути.
Паша се усмихна.
— Очевидно си пропуснала книгите по етикеция, където се обяснява как да приемем предложение за женитба с изящество и грация.
— Мога да размисля.
— Не!
— Не те питам.
— Нито аз теб.
— Значи сме квит.
— На кораба на любовта, докато всички морета пресъхнат — продължи той усмихнат. — Ще се оженим в манастира.
— Имам ли право на някакво мнение?
— Можеш да избереш по кое време утре да стане.
— Утре?
— Сутринта или вечерта. Ти решаваш. Ще го обсъдим тази нощ.
— Отлично! — Беше майстор на креватното убеждаване.
Докато прясно сгодената двойка продължаваше пътешествието си към Навплион, двама мъже отнасяха багажа си в стаите, наети в близост до манастира «Св. Илия». След като разтовариха всичко, по-младият застана пред прозореца, огледа тясната уличка отдолу и се съсредоточи върху манастирската порта.
— Така вече е по-добре — изрече той тихо, разтвори по-широко пердетата и се наведе през перваза. — Чуден прицел от юг. — Вдигна поглед и пресметна нещо наум. — Дори и нощем. Ще трябва да следим всички, които влизат и излизат от манастира. — След което се обърна към спътника си и го попита: — Капитанът на кораба готов ли е?
— На брега ни чака лодка — отвърна Жером, седна до малката маса и зареди пушката си.
— След като Макриянис се върна и изложи главата на Хюсеин на градския площад, е въпрос само на време да се появят Дюра и онази жена.
— Която ще иска да се събере със сина си. Трябва да отвлечем момчето от манастира.
— Аз съм търпелив — изрече Жером и зареди още няколко патрона в пушката. — След като вече сме заели позиция, ще чакаме, колкото се наложи.
Когато по-късно същата вечер Паша и Трикси минаха на конете си покрай къщата, човекът от Марсилия, който наблюдаваше, повика Жером.
— Потвърждение — измърмори той, като кимна в посока на отдалечаващите се по уличката ездачи.