МАКАР И УПОЕНА ОТ ЛЕКАРСТВАТА, СЕ събуждам първа. Май се наложи да се измъкна от съня и от почти пълното безсъзнание, защото исках да проверя дали Лаклан още диша. Сега изобщо не ми пука за моите рани. Притеснявам се много повече за него.
Лицето му е видимо напрегнато дори като спи. Клех се, че ще пазя сърцето и достойнството си до последния си дъх. Че никога няма да му дам това, което иска. Че ще издигна непревземаеми стени около сърцето си дори ако се опита да обърка съзнанието ми и принуди тялото ми да ме предаде.
Лаклан Маунт разгроми тези стени.
Когато се обърна с гръб и използва тялото си като щит, ми стана ясно какво се случва с мен. И то преди да знам, че е прострелян. Но ако трябва да съм съвсем честна, не това бе мигът, в който стените започнаха да се срутват. Не, този мъж се запромъква между тях, когато разбрах, че ще ме води в Дъблин и ще осъществи най-голямата мечта в живота ми, макар той самият да нямаше никаква полза от пътуването. Може и да не съм имала възможност да задам въпросите си, но съм склонна да се обзаложа срещу всичко, дето притежавам, че саможертвата е нещо съвсем ново за Лаклан Маунт.
Вратата на стаята се отваря отново и влиза V. Още една промяна. Защото вече той не е Белязания, a V. Не човекът, който помага на Маунт да ме държи в плен, а човекът, готов да пожертва живота си, за да спаси моя.
— Наред ли е всичко? — прошепвам.
Знам, че няма да ми отговори. Помня, Магнолия ми каза, че Лаклан е отрязал езика му за наказание, но и със сигурност знам, че не е права. Преданост като неговата не се ражда от страх, а от уважение.
V кимва и ми подава нещо. Чантата ми. А в другата си ръка държи телефона ми! Оставя и двете на леглото и настоятелно прави знак към телефона. Поглеждам екрана и виждам няколко пропуснати обаждания от баща ми и много съобщения от Темперанс.
Мамка му!
Един часа следобед е и ден по-късно, отколкото мислех. Явно съм спала много повече. Не ми помага особено и фактът, че съм загубила представа за времето заради часовата разлика от полета, лекарствата и липсата на часовник в стаята.
Отключвам екрана и чета съобщенията от Темперанс:
Темперанс: Телефоните ни прегряха, не спират да звънят. Баща ти. Пресата. Туристическият борд. Дистрибутори. Всички искат да знаят за наградата от Дъблин. Знам, че тръгна в последната минута и напълно непредвидено, но трябва да им кажа нещо. Помогни ми.
Темперанс: Добре ли си? Къде си?
Темперанс: Кийра, отговори ми, по дяволите! Баща ти каза, че утре сутринта взема самолет и пристига тук.
Последното съобщение е изпратено преди час. Мамка му, не искам баща ми да припарва до Ню Орлийнс. Не и сега. Не и в ситуацията, в която се оказах. Лаклан се закле да пази семейството ми и аз му вярвам, но въпреки това не ги искам тук сега.
Проверявам има ли покритие в стаята — не. Поглеждам V.
— Трябва да се обадя по телефона. Да пратя съобщения. Трябва да ми помогнеш. Трябва да спра баща ми да дойде тук.
V хвърля поглед към Лаклан, после ме поглежда. Разкъсан е между предаността си към шефа си и към мен.
— Имам нужда само от няколко минути. Моля те. Много е важно. Повярвай ми — и за минута няма да се отделя от него, ако не е важно.
Или тонът ми, или думите ми стигат до него. Той кимва и вдига пръст — универсалният знак да изчакам минута. Излиза от стаята и се връща със сестрата, която ми каза да не пипам системата.
— Имаш ли нужда от нещо? Какво има? — пита и гледа ту мен, ту него.
— Трябва да махнете тези неща. Трябва да се обадя на няколко места. Много, много е важно.
— Маунт съгласен ли е? — присвива тя очи.
— Искаш ли после ти да му обясниш защо не си изпълнила най-обикновена заповед? Защото, гарантирам ти, ще реагира така, все едно не си изпълнила негово нареждане. — Тонът ми не търпи възражения, всяка дума е изречена с нужния авторитет.
Думите ми я уцелват в кокалчетата и й трябва по-малко от минута да вземе решение.
— Само секунда да те разкача, моля. — Няма как да не доловиш уважението в гласа й. Движенията й са бързи, действа прецизно. Маха жичките от гърдите ми и разкача системата. — Това вече не ти трябва, но няма да е зле да му кажеш, че ти си пожелала да я махна, иначе не знам какво ме чака.
— Не се тревожи, ще се оправя с него. — Поглеждам V, който ме чака мълчаливо. — Доведи някой да застане пред вратата. Някой, на когото имаш пълно доверие. Някой, на когото можеш да повериш собствения си живот — казвам и се обръщам към спящия Лаклан.
V кимва още веднъж и пак вдига пръст, след което изчезва.
Изправям се. Краката ми са нестабилни, чувствам се слаба, но никога не бих признала.