На лицето на Лаклан съзирам по-скоро гордост, отколкото извинение.
— Имам достъп до всичко, Кийра, и го постигам. Всичко.
Правя усилие да не се усмихна при тази арогантност. Сред цялата бъркотия и бурята от чувства, едно е повече от ясно — от самото начало Лаклан Маунт е знаел какво иска. Искал е… мен. Парчетата се подреждат.
— Значи ти… си направил така, че да се случи. След онази вечер ти си дърпал конците.
— Разбира се. Когато цената е добра, си струва всяко усилие.
Не мога да го виня. Как иначе щях да се влюбя в него? Дори не си представям друг начин да стигнем дотук. До това, което сме сега. Но всичко става още по-объркано.
Спомням си как Магнолия ме съветваше да се държа на положение, да не му позволявам да ме смачка, да отстоявам позициите си. Дали е знаела, че така ще запазя интереса му към мен? Но сега се съмнявам в думите й. Лаклан прекъсва мислите ми.
— Принудих я да ми каже името ти. Намерих те, разбрах за кого си омъжена. Започнах да те следя още същия ден. Направих проучване, разбрах какви са слабостите на Брет. Разбрах, че те е измамил. И чаках… — не довършва, оставяйки ме в отчаяно очакване да разбера какво е станало после, отвъд събитията.
— Какво си чакал?
— Чаках да осъзнаеш сама какво представлява този мъж. Постарах се да стоя настрана, докато сложиш край.
— Но защо? Това не е в твой стил. — Опитвам се да намеря обяснение, но не мога.
— Обикновено не чакам. Но ти бе различна. — Той накланя глава, а аз питам, все така объркана:
— Защото си искал да съм слаба, когато се намесиш?
— Не, исках да си силна.
— Но аз буквално се разпадах…
— Не, Кийра, нищо подобно. Ти правеше крачките сама. Не ми казвай, че не ти е било адски трудно сама да решиш да сложиш край на този брак.
Примигвам два пъти. Прав е. Решението ми да сложа край на брака си не бе никак лесно. Измъчвах се, бях в агония, докато събера сили. Колкото и да бе кратък бракът ми, ненавиждах мисълта да призная пред себе си колко много съм сгрешила.
— Значи си гледал и си чакал. Което обяснява как си уцелил идеалния момент. Когато отидох при адвоката и си намерих апартамент. Задвижих нещата. — Притискам пръсти до слепоочието си, парчетата от пъзела се подреждат едно по едно. Дори и да нямах главоболие, след всичко, което разбрах, със сигурност щеше да ме заболи глава.
— И онова лайно се съгласи да вземе парите и да се разкара, след като е знаел, че ще дойдеш при мен?
Лаклан не се и опитва да отрече.
— Направих каквото трябваше, за да получа това, което искам.
— Значи всичко от самото начало не е било заради парите… — Давам си сметка за разтърсващата, променяща всичко истина и думите ми издават не само изумление, но и преклонение.
Той прибира кичур коса зад ухото ми.
— Не, Кийра. Не е било заради парите. Винаги всичко е било заради теб.
ДВАНАДЕСЕТ
Кийра
ВИНАГИ ВСИЧКО Е БИЛО ЗАРАДИ ТЕБ.
Начинът по който го казва… тялото ми потреперва като морски вълни от вятъра, но не от страх. Никога, никога повече няма да се страхувам. Трепетът бе породен от нещо съвсем различно — убеждението, че никой никога не ме е желал така, както този мъж.
Призна го. Била съм неговата пристрастеност, неговата обсебеност. Можел е да накара хората си с качулки да нахлуят още щом е разбрал, че съм се омъжила за Брет, но не го направи. Лаклан Маунт не е само безмилостен, той е много специална личност, същинска школа по последователност и упоритост.
Каза, че Магнолия е умна и пресметлива, но той е гениален стратег. Не съжалявам за крайния резултат, но признавам — била съм пионка в голяма игра, за която не съм и подозирала.
— Играел си шах с живота ми, а аз дори не съм знаела, че съм на шахматната дъска. — Не го казвам с гняв, просто констатация. И все така се опитвам да разбера загадката Лаклан.
— Животът е игра на шах, Кийра. Всеки шибан ден вършиш неща, които определят бъдещето ти.
— И Магнолия ме е превърнала в пионка.
— Не — поклаща бавно глава и отново гали бузата ми. — Ето къде грешиш, червено дяволче. Никога не си била пионка. Винаги си била кралица. От първия ден. Най-силната фигура на шибаната шахматна дъска.
— Моля? — Изведнъж съжалявам, че като малка не обръщах повече внимание, когато баща ми се опитваше да ме научи да играя шах.
— Най-ценната фигура е царят, но той е слаб без кралицата до него. Когато са заедно, имат най-голям шанс да победят. — Той пак замълчава и пак гали бузата ми, сякаш това е най-ценното нещо, което е докосвал. — През целия си живот съм отбягвал да се привързвам към неща и хора, защото вярвах, че така си създавам слабости, които враговете ми могат да използват. Преди теб не си давах сметка колко съм грешал. Ти ми даваш сила и, кълна се в Бог, никому няма да позволя да те отнеме от мен. — Смразяващата сила в думите му би трябвало да ме изплаши, но напротив — успокоява ме. А после изрича нещо, което ме удря още по-силно и по-дълбоко. — И макар че никому няма да позволя да те отнеме от мен, ти предлагам да зададеш всички въпроси, да ме прецениш и сама да вземеш решение. Трябва да знам дали можеш да се справиш с живот до мен, Кийра. В противен случай ще се наложи да те оставя да си идеш.