— Един ден просто спрях и седнах на една пейка да го гледам. С кофичката пред него, в която туристите мятаха долари. На всеки два часа мъж и жена изпълзяваха от някаква дупка, вземаха парите и той продължаваше да танцува. Понеже дълго съм бродил по улиците, лесно разпознавам наркоманите и дори знам с какво се друсат. Няма как да не забележиш тези, които са на метадон. Окото не ги пропуска.
— О, Господи! — прошепва Кийра, тъй като усеща накъде върви историята. Впил съм поглед над рамото й в най-отдалечената стена, защото не искам да стане свидетел на гнева, забушувал у мен при спомена. — Моля те, кажи ми, че те не са…
— Кристалният метадон, доста по-силен от обикновения, те държи от осем до двадесет и четири часа. Когато въздействието му отслабваше, те го отвеждаха някъде за малко. Този ден ги проследих и видях как жената, шибаната му майка, го тъпчеше с дрога.
Звук на ужас се откъртва от гърлото на Кийра.
— Не. Как е възможно? Как?
— Много родители вършат ужасни неща с децата си. И няма как тези деца да бъдат спасени.
— Не мога дори да започна да си го представям…
— Не бива и да го правиш. Подобни неща не бива да се случват, но се случват.
— И какво направи?
— Обадих се на някои от моите хора. Взехме детето, майката и оня задник, онова лайно, дето й беше гадже и дилър. — Отмествам поглед от стената и се взирам в ужасеното лице на Кийра, докато й признавам колко жесток мога да съм. — Тя караше детето си да танцува върху натрошено стъкло. Това получи и за себе си.
Кийра притиска юмрук до устата си, сякаш се опитва да не повърне. Не я виня.
— Уличното правосъдие не е да плеснеш някого по ръката или да го тикнеш за няколко дни в затвора. Уличното правосъдие е око за око, дори повече. Грубо. Жестоко. Ето това съм аз, Кийра. Жесток, безмилостен. Без съжаление и състрадание.
Отвращение е изписано на лицето й. Ще ми се да бях се родил различен, друг мъж, който я заслужава. Но фактите са други. Бях роден и захвърлен в ада, в него израснах и продължих да живея. Оцелях и се спасих от улицата по единствения познат за мен начин — като се изкачих по стълбата в организацията на Морело.
Откъсвам очи от нея в очакване да хукне към вратата. Но вместо това ми задава изненадващ въпрос.
— Как се казва момчето?
— Рубио. — Забил съм поглед в белия чаршаф, който стискам в юмрук. Гледам където и да е, само не в нея. Още не е побягнала.
— Какво стана с него?
Правя усилие да пусна чаршафа и да запазя тона си безизразен.
— Направих така, че да бъде осиновен в добро семейство. Хора, които никога повече няма да го наранят, защото знаят какво ще е възмездието, ако го сторят. Плащам за частното му училище. Има само отлични оценки. Вече го викат в няколко спортни училища, защото е много добър в баскетбола, но той може да иде, където си иска. И го знае.
Кийра слага длан върху моята, обръщам се към нея.
— Спасил си го — шепне тя.
— Гледах как майка му преряза вените си. — Тонът ми е груб, като мен самия. — Да не си посмяла да ме изкараш шибан герой, защото това е последното, което съм.
Зелените й очи стават като кремък.
— Не се нуждая от герой, Лаклан, а от човек, който брани хората, неспособни да се защитят сами. Можеш да го наричаш, както искаш, но за мен това е справедливост и достойнство.
Присвивам очи.
— Не разбираш.
Тя клати глава, вдига предизвикателно брадичка.
— Не, ти не разбираш. Ти не виждаш, но аз виждам. Обзалагам се, че това дете не е единственото. Колко още деца си избавил от съдба, по-лоша и от смъртта. И си отмъстил за причиненото?
* * *
Преди седемнадесет години
Шефът бе ме изпратил да се срещна с един от старата гвардия, бивш шеф на картел. Срещата беше организирана от ЦРУ в удобната и добре охранявана къща, която бе получил ведно с привилегиите при пенсионирането си. Всеки, който смяташе, че търговията с наркотици се осъществява само от картелите на юг от границата, трябваше да погледне малко по-далеч от носа си. Войната за територии с наркотиците е пълна глупост, защото ние я започнахме и тя никога няма да свърши.
Трябваше да оставя някакъв пакет и да взема друг. Кеш срещу информация. Най-важното, което научих от Морело, беше, че информацията е безценна.
През последните десет години се изкачвах по стълбата на организацията му, известна с жестокост и престъпления. Влезеш ли веднъж, единственият начин да излезеш е в черен найлонов чувал. Но тъй като нямаше къде да ида, бях доволен да рия лайната и да вървя по малко нагоре, стъпало по стъпало.
Морело ми вярваше и ми се доверяваше. По причина, която никога няма да разбера, той бе ме харесал от самото начало. Бях негов любимец. Знаех това. Всички го знаеха. А също и старият мъж, който пиеше текилата си в китната си градина, сякаш разполагаше с цялото време на света и не се налагаше да прави друго или пък да ходи някъде.