— Виждам те, пънкар!
Врътнах глава към гласа на Ърни. Мамка му! Дебелото му тяло вече се носеше край ъгъла, а зад него тичаха две ченгета. Хукнах в обратната посока. Бях по-бърз, по-умен. Поне така си казвах, докато стъпалата ми удряха ритмично и скоростно по напуканата настилка.
— Спри, дете!
Зад гърба си чувах трополящи стъпки, погледнах назад, бях насред кръстовището. Трябваше да гледам право напред. Елементарна грешка — учиш се да не я допускаш още първите дни — гледай напред.
Черен мерцедес отнесе знака СТОП и ме блъсна.
Мамка му, заболя ме. Целият се сковах от напрежение, но успях да се покатеря и да мина по покрива на колата. Ударих лактите си в предното стъкло, но колата внезапно спря и ме метна напред. Нещо се заби в ребрата ми, устата ми бе пълна с камъни, лицето — залепено за бетона.
По дяволите, боли.
Не си позволих да изстена въпреки болката. Опрях длани в земята и се оттласнах нагоре. Ърни и ченгетата блокираха пространството около мен.
Скочих на крака. Бях доста нестабилен от удара. Трябваше да изчезна оттук или край с мен.
Глезенът ми пищеше от болка, когато прехвърлих тежестта си върху него. Полетях напред и се хванах за колата, та да не падна отново по очи. Опитвах се да стоя изправен. Ребрата ми ревяха от адска болка, сякаш наръгани с нож, но стиснах зъби. Не чупех ребра за първи път и вече знаех колко боли и колко дълго ще боли.
Трябваше да изчезна на мига и да намеря място, на което да припадна, преди болката да ме е събори пред тях. Защото, ако паднех? Е, тогава щях да съм напълно прецакан.
Шофьорската врата се отвори, а после и задната. Бях се вкопчил с все сила в изкривения орнамент на капака, за да не се срина пак на колене.
Проклети богаташи в скъпите им коли за охранени задници с орнаменти по капаците!
— Да не си мръднал, хлапе! Отиваш в затвора този… — Нещо или някой секна думите на Ърни. Черни петна замъглиха очите ми, преди да успея да го различа.
Ърни и двете ченгета стояха като заковани насред улицата.
— Господин Морело… толкова съжаляваме, сър. Ще изчистим боклука от пътя ви. — Каза го едното ченге.
— Някой ще бъде ли така любезен да ми обясни какво става тук? — Дълбок глас, лек италиански акцент.
Морело. Морело. Съзнанието ми отказваше да работи ясно, но името бе там. Със сигурност го знаех.
Морело.
— Просто едно хлапе, което краде от магазините. От две години се опитваме да го хванем.
След обяснението на Ърни последва дълбок, гърлен смях.
— Значи е адски умен или вие сте пълни нули. Кое от двете? — В тона на мъжа нямаше и капка уважение към ченгетата и Ърни.
И изведнъж зацепих.
Мамка му! Морело беше Джони Морело, в момента шеф на престъпната фамилия Морело. Те управляваха града. Притежаваха го.
Откъдето и да погледнех, бях прецакан. Бях съсипал колата му и вероятно горилата му щеше да пусне куршум в черепа ми, докато ченгетата гледаха и се драпаха по топките, защото не можеха нищо да му сторят. Не можеха да го докоснат. Никой не можеше. А ако горилата не ме убиеше, Морело щеше да ме остави на ченгетата да се разправят с мен.
Без съмнение, това бе краят. Отнасяха се с децата, както с възрастните. Такива бяха времената. Безспорно житейската мисия на Ърни щеше да бъде да ме види в затвора с доживотна присъда.
Както стоях, превит почти на две от болка, но все пак на крака и вкопчен в колата, в полезрението ми се появиха чифт кожени обувки. Преглътнах силно, та да не повърна червата си върху колата и обувките. Дори събрах сили и опитах да се изправя въпреки пронизващата болка в ребрата и затрудненото дишане.
— Как се казваш, хлапе? — Гласът на Морело бе тих, но във всяка вибрация се усещаше тежестта на авторитета му — интонация, която няма как да сбъркаш. От това, дето бях чувал, той не беше мъж, с когото можеш да се бъзикаш и после да очакваш да останеш жив.
Погледнах го в очите, решен да не показвам страх, нещо, което не се отнасяше за ченгетата и Ърни. Бях готов да се обзаложа, че в момента се насират от страх.
От две години живеех по улиците без име. Бях оставил Майкъл Арч зад себе си, бях го хвърлил в кофата за боклук, зад която се криех и гледах как социалната работничка прибира Хоуп и Дестини от приюта на църквата.
Бях роден без име, живеех без име. Ала не можех да кажа това, не и на Морело. И още по-сигурно бе, че няма да му кажа името Майкъл Арч. Доколкото знаех, още го издирваха за убийство.
— Никога не повтарям, хлапе.
Нещо ме побутна отзад и се изправих. Ребрата ми агонизираха. Морело бе впил черните си очи в мен, докато ровех из мозъка си да измисля нещо да му кажа. Спомних си двете лични карти, които току-що бях метнал в канавката, и скалъпих лъжата.