Когато свърших с Морело, сложих отрязаната му глава в единия край на бюрото върху купчина документи. Останалата част от него нагласих на стола за гости, а не на този на шефа. После извиках десетимата най-приближени и им казах за промяната в управлението на организацията.
Няма революция без кръвопролития. Същото важи и за отмъщението.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТ
Кийра
Сега
ВИЖДАМ ПО ЛИЦЕТО МУ КАК ОЧАКВА ДА го отхвърля, да избягам от всичко, което го прави такъв, какъвто е. Но Лаклан Маунт не ме познава добре, и явно самата аз съм се заблуждавала, че се познавам достатъчно добре.
Историята, която ми разказа Магнолия, ме втрещи, повръщаше ми се от нея. Историята, която Лаклан ми разказа, ме разби, но причините бяха съвсем различни.
Не се страхувам от него. Не изпитвам и капчица страх. Най-сетне започвам да разбирам кой е той и какъв човек е дълбоко в себе си. Лаклан Маунт никога няма да бъде от героите, описвани в романите, но със сигурност Рубело би го нарекъл спасител. Убедена съм, че и много други биха казали същото за него.
Лаклан Маунт живее според собствения си кодекс, никога не се извинява и не съжалява за действията си, но това не означава, че му липсват благородни мотиви.
— Ти раздаваш справедливост, както намериш за добре, но се обзалагам, че никога не би наранил невинен човек.
— Не се заблуждавай и не си въобразявай — спасяването на няколко деца няма да изчисти петната от всичко друго, което съм вършил. Няма да намериш по-черна душа от моята дори да слезеш в последния кръг на ада.
И той наистина го вярва. Изписано е на лицето му. Но според мен греши.
— Искаш да ти кажа, че ме отвращаваш? Тогава ме погледни в очите и ми кажи, че би пожертвал моя живот, за да спасиш своя.
Мрачните му очи се разширяват, но той бързо овладява изненадата си.
— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?
— Кажи ми — заповедта ми е стоманена като мъжа до мен. — Накарай ме да повярвам, че би го направил.
Лицето му се изкривява от погнуса.
— Никога, няма начин.
Победоносната усмивка, която плъзва на устните ми, вероятно е толкова изкривена, в буквален и преносен смисъл, колкото и чувствата ми, усукани като спирала в душата ми.
— Би умрял заради мен. Вече си ми го доказал. Би се изложил на град от куршуми, за да не допуснеш някой да попадне в мен. Не би позволил на лекарите да те докоснат, преди да са помогнали на мен, макар да се нуждаеш от спешна помощ много повече от мен. Ако искаш да повярвам, че си чудовище, ще трябва доста да се постараеш, защото аз виждам мъж, достоен да застане до мен.
Изумление се стрелва като светкавица по лицето му.
— Но аз те тормозех, по дяволите. Не превръщай всичко в шибана приказка, защото е адски сигурно, че приказка няма, Кийра.
Извръща поглед, а аз слагам длан на бузата му, както той обича да прави с мен. Обръщам главата му да ме погледне.
— Не искам приказка. Преди си мислех, че живея в приказка, и знаеш как приключи тя. Искам нещо истинско, а ти си най-истинският човек, когото познавам. Не прикриваш греховете си. Прикриваш обаче причините зад тях, а те напълно променят нещата. — Млъквам и гледам как лицето му се променя, как не може да повярва и свъсва вежди, а после… Надежда? Може би? Все още не го съзнава, но всъщност няма нужда от надежда, защото вече има мен. — Не си ме тормозил. Страхувах се от теб, но те желаех толкова силно, колкото и ти мен. Може би дори повече. Магнолия бе права за няколко неща, включително, че ще опиташ да ме объркаш и да накараш тялото ми да воюва със съзнанието ми. Ала грешеше за едно. Каза ми, че не бива да те допускам в сърцето си. Истината е, че не мога да не те пусна, защото ще съжалявам, както не съм съжалявала за нищо друго. Това сърце вече е твое, независимо дали го искаш, или не.
Лаклан затваря очи за секунда и когато ги отваря, виждам друг човек.
— Благодаря на Бога, защото не знам как да се накарам да те оставя да си идеш.
— Не бих ти позволила.
— Не те заслужавам.
Той вярва в думите си и не знам дали изобщо ще успея да променя това, но ще направя всичко по силите си да му докажа, че греши. Навеждам се към него.
— За щастие, не зависи от теб. Зависи единствено от мен и вече съм взела решение.
Плъзва ръце около мен. Внимателно, старателно избягвайки раните ми. Притегля ме в леглото и ме притиска към белязаното си от куршуми тяло. Бузата ми е върху гърдите му. Брадичката му е опряна в главата ми.
Лаклан Маунт може и да мисли, че е студенокръвно, кръвожадно чудовище, но аз чувам стабилния пулс на топлото му сърце, който ме унася, и заспивам.