— Магс…
— Не, Ке-ке. Нямам време да слушам как ме замерваш с лайна. Заета съм.
Разговорът приключва. Свалям телефона и го гледам, сякаш крила са му поникнали. Гърдите ми се повдигат, кръвта ми препуска, съзнанието ми повтаря признанието на Магнолия.
Как става така? Мислим, че познаваме някого добре, а изведнъж той се оказва напълно непознат. Сякаш никога не сме се срещали.
Ала не мога да отрека, че инстинктът й е бил верен. При всички положения разговорът с Магнолия не е приключил.
ОСЕМНАДЕСЕТ
Кийра
ОПИТВАМ СЕ ДА СЕ ЗАРОВЯ В РАБОТА, НО не мога. Зациклила съм върху думите на Магнолия и стореното от нея. След половинчасово крачене се завъртам насред стаята — вратата се отваря.
Това е мъжът, когото най-добрата ми приятелка се погрижи да имам, използвайки всички възможни средства и поемайки рискове. Ще ми се да я проклинам заради лъжите й, но мисля, че гневът ми не е искрен, нито справедлив. Лаклан нямаше да бъде мой без нейната намеса, но въпреки това изпитвам различни чувства, когато става дума за нея и задкулисните й действия.
Той застава пред мен и слага ръце на раменете ми. И донякъде този простичък жест укротява емоциите ми.
— Вместо да си почиваш, си в режим „гневен червенокос дявол“.
— Напълно си прав.
— Имаш отговори на въпросите си? — Кимвам. — Ще можеш ли да ги приемеш и да живееш с тях? — Гласът му е тих, но чувам въпроса, който не задава.
Това променя ли нещата между нас?
Поглеждам в тъмните му очи, които познавам като своите. Познавам ги нажежени, остри и режещо студени или напълно безизразни, когато се затваря в себе си и потиска чувствата си. В момента е нещо по средата. Предпазливи и все пак някак решителни.
— Нищо не се променя.
Облекчението в очите му е кратко като далечно проблясване, мигновено и почти незабележимо, но аз го улавям, преди да ме притегли внимателно към себе си. Едната му ръка е около кръста ми, а другата — на тила ми и държи главата ми като в люлка. Притиска устни в косата ми и после тихо, но категорично казва до ухото ми:
— Добре. Защото сега вече няма да те пусна, независимо как и защо се оказахме тук.
Потапям се в силното, стабилно туптене на сърцето му и попивам топлината на тялото му. Този мъж е мой.
Нищо друго няма значение сега. Когато след доста време ме пуска, виждам на лицето му ново изражение — сила и напрежение.
— Какво се е случило? — питам и след разговора с Магнолия се подготвям за нещо лошо.
— Местим се в нашия апартамент. V ще те заведе веднага щом сестрата те прегледа за последен път.
Нашият апартамент. Не неговият. Нашият.
— Определено е за предпочитане пред това… — Оглеждам голите бели стени и медицинската апаратура. — И тогава какво? Какво се случва? Знам, че има още, знам, че не ми казваш всичко.
Свива устни и дълго ме гледа, сякаш се опитва да запамети лицето ми.
— Винаги ще има още, Кийра. Понякога ще знаеш, понякога не. Но тази вечер ще откраднем за себе си. Поне за няколко часа.
— Какво искаш да кажеш? — питам, защото думите му са като заключена врата, а аз нямам ключ.
— Ще видиш. Иди с V. Той ще те доведе при мендогато си готова. — Навежда се и с дълга целувка поглъща въпроса, който щеше да се изтърколи от устните ми. — Ще се видим скоро, дяволче.
Когато тръгва заднешком към вратата, по устните му играе усмивка. Не откъсва очи от мен до последния миг, преди да се обърне да затвори вратата.
Какво е намислил?
Хващам се за въпроса, благодарна, че има за какво да мисля, за да не преповтарям разговора си с Магнолия.
Сестрата ми дава още обезболяващи и ми задава въпроси, явно да провери психическото ми състояние, и после споменава, някак между другото, че не съм си ударила главата толкова силно, колкото е предполагала.
Без да се противя, тръгвам след V. Води ме през мрежата от коридори, която все така ме изумява. Не влизаме в апартамента през вратата, а минаваме по коридор зад картина от пода до тавана.
— Леле! Това е най-страхотното място на света!
V почти се усмихва. Почти. По-скоро малък тик в ъгълчето на устните му.
Спираме пред лъскави, черни стъклени врати. Той кимва и ми показва с очи някакво чудо на техниката. Скенер за пръстови отпечатъци?
— Какво е това?
Той сочи с поглед ръката ми и после таблото на уреда. Не знам дали съм разбрала правилно, но слагам четири пръста върху стъклото. Светва зелено и вратата се отключва.
— Нови мерки за сигурност? — обръщам се да го погледна и той кимва. — Може ли ти да влизаш? — Пак кимва. — Колко други хора може да влизат? — Вдига ръка с три изпънати пръста. — Значи… Лаклан и…