— Името ми е Лаклан Маунт, сър. Извинявам се за щетите по колата ви. Не беше умишлено и не съм искал да се държа неуважително.
Морело ме огледа. Знаех, че изучава грубоватия ми вид, суровите очи и острите черти.
— Лаклан Маунт. Страхотно име за умно хлапе. Такъв ли си, Маунт?
— Да, сър.
— И ченгетата не могат да те хванат от две години? — Присви очи, сякаш чакаше да излъжа. Ала Морело не си даваше сметка за едно — че вече нямаше какво да губя.
— Да, сър.
Тъмните му вежди се извиха съвсем леко.
— Но днес не мина по план, а?
— Не, сър. Никак. — Стиснах зъби, защото колкото повече стоях прав, толкова по-непоносима ставаше болката в ребрата ми.
— Повреди колата ми, Маунт. Длъжник си ми.
Кимнах, бръкнах в джоба си и извадих парите, които току-що бях гепил.
— Моите извинения, сър. — Подадох му банкнотите. — Това е всичко, което имам.
Той погледна в шепата ми и се засмя. Дълбок, бумтящ, гърлен смях, който отекна между високите тухлени сгради наоколо, блокиращи какъвто и да е изход за бягство.
— Знаеш ли колко струва тая кола, момче? Защото това, дето ми даваш, няма да стигне само за орнамента.
— Това е всичко, което имам, сър.
Чаках да усетя пистолет в тила си, защото бях чувал, че мафиотите си падат по показните екзекуции, но не се случи.
Морело килна глава и ме огледа.
— Колко време ти трябваше да отмъкнеш тези пари?
— Няколко минути. Задигнах ги по пътя към шибания магазин.
— Хей — извика Ърни, готов да брани репутацията на магазина си, но Морело вдигна ръка и гласът му замря на мига.
Морело прокара пръсти по посребряващия си мустак и продължи да ме оглежда.
— На колко си години, Маунт?
Колкото повече повтаряше името, което избрах съвсем случайно, толкова повече ми харесваше. Сякаш бях роден за него. С него.
Изпънах рамене въпреки адската болка. Имах гордост и тя бе по-силна от няколко счупени, пищящи ребра.
— Петнадесет, почти шестнадесет.
Това вече бе измислица, защото нямах представа кога е рожденият ми ден, не знаех нито дата, нито година. Морело отпусна ръката си и очите му се забиха в мен като бормашини.
— Днес имаш три избора, Маунт, защото съм щедро настроен. — Мълчах и чаках да чуя присъдата си. — Първият: да те дам на ченгетата, да те обработят набързо като пълнолетен и да те метнат в затвора, където, гарантирам ти, след няма и ден вече ще си нечия любима кучка. — Постарах се да не реагирам и останах прав, макар от думите му да ми идеше да се наведа и да повърна.
Защото знаех, че е прав.
— Вторият ти избор: Франки да те застреля ето точно тук, задето прецака колата ми, и да метнем тялото ти в канавката, където, със сигурност си знаел, и бездруго си щял да умреш.
Не грешеше и тук, но не казах нищо.
— Или трето: качваш се на задната седалка, закарваме те на лекар да те оправим и после работиш за мен, докато изплатиш и последния цент за стореното с колата ми. Ако не се провалиш с последното, ще видим как се вписваш и може и да имаш истинска работа, а не да отмъкваш портфейлите на туристите.
Едното ченге най-сетне намери топките си и каза:
— Господин Морело, сър, можем да го поемем оттук. Няма нужда да се притеснявате и да се занимавате с…
Морело на секундата насочи вниманието си към него и само с поглед го накара да млъкне.
— Хей, прасе, ако исках мнението ти, щях да те попитам. Сега затвори шибаната си уста.
Погледът му тутакси отскочи към мен. Чух щракването на пистолет. Предположих, че е Франки, горилата на Морело. Или се канеше да убие едното ченге посред бял ден, или да изпълни вариант две.
Вътрешностите ми се втечниха, но не показах страх. Взех единственото възможно решение.
— Три, сър. Избирам вариант три.
Морело кимна.
— Така и предполагах, понеже не си безмозъчен идиот като тримата тук. — Врътна за секунда глава към полицаите и Ърни, а после погледна над рамото ми. — Сложи го в колата. Обади се на Док. Да ни чака.
В мига, в който мъжът стовари ръката си върху мен, се завъртях със стиснати до счупване зъби, за да не запищя от болка.
— Мога и сам да вляза.
Весело пламъче заигра в очите на Франки.
— Качвай се на предната седалка, хлапе.
Прилазих с последни сили до вратата, отворих и буквално колабирах, преди да я затворя. За щастие, никой не чу болезненото свистене на въздуха през зъбите ми, защото Морело и Франки бяха още навън. Гласовете им бяха ясни, чувах ги добре през отворената задна врата.