— Дявол с костюм.
Клатя глава. Колко много греши.
— Ти се мислиш за такъв, но аз виждам под повърхността и разбирам какво криеш под нея. Там има красота, която никога няма да съзреш, ако не погледнеш през моите очи.
— Не се опитвай да ме изкараш рицар на бял кон, Кийра. Защото не съм.
— Не, не си. Но и дявол не си, а по-скоро като архангел Михаил. Той е победил сатаната. Ти браниш тези, които нямат силата и възможността сами да се борят за себе си и да се спасят. Връхлиташ и отмъщаваш за тях. Поддържаш равновесието. Можеш да смяташ, че си зъл и черен, но вярвам, че си прогонил повече зло, отколкото си причинил.
Тъмните му очи се разширяват за секунда, но само след миг смирява изненадата си и дръпва завесите.
Лаклан ме повежда през тайни коридори, без да пуска ръката ми. Най-сетне спираме пред сложно устройство, подобно на инсталираното пред апартамента ни. Притиска леко пръсти, панелът се плъзва настрани и се озоваваме в гардеробната на апартамента ни.
— Някой ден ще науча всички тези коридори.
Той се усмихва. Чертите му са нежни.
— Един ден ще научиш всичко, червено дяволче.
Вратата се затваря зад нас и той се обръща към мен.
— Казах ти, че ще те браня, и ще го направя. С живота си и с всичко, което имам. Само това познавам и умея. Има още една кутия за теб тази вечер, Кийра. — Стисва силно ръката ми и ме повежда през банята към спалнята.
Сърцето ми започва да препуска, когато хваща дръжката на вратата. Повтарям си думите му наум. Дали иска да каже, че…
Преди съзнанието ми да формулира въпроса, Лаклан отваря вратата и виждам в дневната двама мъже. И двамата са в черно, с тази разлика, че единият е с типична бяла якичка.
— Отче. Господин съдия. Готови сме.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Кийра
Два дни по-късно
„ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА СЛЕДИМ РАСТЯЩИЯ брой трупове на известни членове на картела в Ню Орлийнс. Изявлението, което получихме от полицията, не дава много информация за случващото се, но органите на реда предупреждават: „Останете у дома. Излизайте само ако е крайно необходимо“. Броят на случайните жертви е минимален и властите искат да е така и занапред. На медиите така и не стана ясно какво всъщност се случва, но по някаква причина, независимо че по улиците текат реки от кръв, жителите на отделни квартали твърдят, че се чувстват по-спокойни и сигурни при този развой на събитията и изобщо не се страхуват.“
* * *
По улиците текат реки от кръв, но не изпитвам вина или съжаление. Това е ефектът причина-следствие. Действие и противодействие. Възстановяване на равновесието.
Преди време щях да съм от жителите, които се страхуват, ужасяват и се питат какво става в града им, но сега виждам нещата от съвсем различна гледна точка. И според мен от много по-ясна позиция.
Лаклан Маунт не тероризира града. Прави го по-безопасен.
Не ми се е обаждал. Не съм го виждала. Дни наред V е на пост пред вратата на спалнята и спи на дивана в дневната, но вероятно с едно отворено око. Аз съм на възможно най-безопасното място и за мен се грижи предан човек.
Искам само Лаклан да се върне у дома. Опитвам се да откъсна мислите си от случващото се с работа.
Телефонът ми звъни точно навреме. Темперанс.
— Здрасти. Всички наред ли са?
— Да, накарах хората, чието присъствие не е крайно необходимо, да работят от вкъщи, както ти пожела. Ресторантът още е затворен. Тъй като охраната патрулира около сградата, имам чувството, че ни брани Националната гвардия. Не знам откъде си намерила пари за охрана, но… наистина се радвам, че го направи.
Прокарвам длан по лицето си и пак се замислям дали да й кажа истината, но после решавам, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. Поне засега.
— Ако прецениш, че дори за секунда ти или някой в дестилерията е в опасност, спирате всички дейности и затваряте. Хората да се евакуират по плана.
— Няма да затваряме. В „Севън Синърс“ не сме страхливци. Само нещо, по-страшно от няколко прелитащи куршума, може да ни накара да зарежем производството на уиски. Пък и поръчките не спират да валят, но засега ги спирам, защото не можем да изпълним всички.
От известно време мозъкът ми кипи от тревога за Лаклан, та чак килима протърках от крачене напред-назад. Но най-сетне превключвам на работен режим.
— Търсене и предлагане. Трябва да увеличим цените.
Темперанс замлъква и след секунди казва:
— Защо не се сетих?
— Щеше да се сетиш. Беше малко напрегнато и объркано тези дни — казвам и се смеем на твърде мекото ми определение за положението в момента.