— Сър, с цялото ми уважение към вас…
— Никога не сте чували името Лаклан Маунт. Никога няма да го кажете пред никого. Никога не сте го виждали. Ще забравите, че съществува. Сега той е част от организацията и ако ви хрумне да го преследвате, ще гледам как хората ми ви дерат, но без привилегията преди това да ви убият. И ще се смея, докато квичите като прасета, каквито всъщност сте. После ще изпратя по един куршум в главата на всеки, когото обичате. Как ви се струва?
Тримата мъже кимаха като идиоти и заеквайки, отвърнаха:
— Разбрано, сър. Никога не сме чували за него.
— Не зная за какво говорите, господин Морело. Ние просто се прибирахме към участъка.
Страхът им от него се носеше на талази от телата им. Като ужасяваща смрад. А съдейки по това как краката на едното ченге трепереха, може и да беше се изтървал в гащите. Ами растящото мокро петно на панталона на Ърни! Той наистина бе се напикал.
Как беше възможно?
Ала не се учудвах много. Тялото на Морело бе така сковано, сякаш бе направено от желязо. Заповедите му бяха крайни и абсолютно задължаващи. Не се съмнявах, че би убил и тримата и би изпълнил всяка изречена закана.
Никога не бях виждал такава сила. Никога не бях виждал такъв страх на лицето на ченге.
Поглъщах всичко с очи и се питах какво ли е нужно, та да можеш да контролираш такива авторитет и респект.
Морело се качи на задната седалка на мерцедеса и Франки затвори вратата.
— Не ме карай да съжалявам, Маунт, защото окото ми няма да мигне да те заровя жив, ако предадеш мен или някого от хората ми.
— Разбрано, сър. Няма да съжалявате.
— Добре.
Франки се качи, включи двигателя на помляната кола, която спаси живота ми. И някъде по пътя към… където и по дяволите да отивахме по неравните улици с подскачащото возило, тихо загубих съзнание от болката.
ДВЕ
Кийра
Сега
БОЛКАТА МЕ РАЗКЪСВА НА ДВЕ И МЕ ВРЪЩА в съзнание. Вратата на колата се отваря, гравитацията ме люшва на една страна. Силни ръце ме спират, преди да се строполя.
— Тук съм, всичко е наред. Отвори очи. Отвори шибаните си очи заради мен. Мамка му! Няма да те загубя сега.
Този глас. Дълбок. Мрачен. Суров.
Преди бе гласът на дявола, но вече не. Сега гласът е на мъжа, когото не ще мога да задържа, когато се върнем в Ню Орлийнс. Бясна съм, понеже не мога да направя нищо по въпроса.
Клепачите ми помръдват, вдигам ги и имам чувството, че в черепа ми има дупка там, където главата ми се разби в прозореца, докато се въртяхме на завоя и се нацепихме в уличната лампа. Слепоочията ми пулсират от кошмарно главоболие.
Когато очите ми намират познатия мрачен поглед, мъжът отпуска глава с облекчение. Преди време пожарът в тези очи ме караше да настръхвам от ужас, но сега ми дава сила.
— Слава на шибания Бог. — Челото му докосва леко моето и вдишвам аромата му на гора и цитрус.
— Мислеше, че ще се отървеш така лесно от мен? — Думите ми са тихи, слаби и завалени от болката, а убедеността, която исках да вложа в тях, не стига до устните ми.
Опитвам се да седна и смазваща болка ме пронизва от дясната страна.
— Мамка му! Какво се случи?
— Няма значение. Всичко с теб ще е наред. Кълна се в живота си, че ще си добре.
Начинът, по който го казва — с такава увереност, подчертавайки всяка дума, ме кара да му вярвам. Свеждам очи и виждам кръвта по блузата си, както и пръснатите навсякъде стъкла.
— О, по дяволите!
Той стисва брадичката ми с големите си пръсти и вдига главата ми, за да го погледна в очите, но не и преди да зърна червените петна по ризата му.
— О, Господи! Нуждаем се от помощ!
— Ще бъдем наред. Разбираш ли ме? Просто трябва да се държиш. Можеш ли?
Кимвам и черепът ми сякаш ще се пръсне от пулсиращата болка. Искам да повърна, стомашният сок се надига към гърлото ми.
— Овладей болката, Кийра. Можеш да го направиш.
Поемам плитко дъх и потръпвам.
— Мога да го направя — казвам.
Не знам дали умирам. Или не.
— Добро момиче. — Той сваля сакото си и го притиска към раните ми. — Притискай силно, сякаш животът ти зависи от това. Разбра ли ме?
Когато Лаклан Маунт казва да правиш нещо, все едно животът ти зависи от това, вероятно наистина е така. Спомням си ужаса, който съзрях в очите му преди минута.
— Умирам ли?
Ала вместо тъга в тялото ми нахлува бяс. Не съм готова. Не съм свършила с този свят. Не съм свършила с този мъж.
— Не умираш, мамка му. Няма да го допусна. — Думите му са подсилени от стоманена решителност и закана.
— Добре.
Притискам по-силно сакото към източника на болката от дясната страна, а той пъхва ръка зад гърба ми.