— Обещавам.
Тя стисва ръката ми по-силно.
— Добре.
— Трябва да те накарам да си идеш, да те заведа на безопасно място, далеч от мен. Възможно най-далеч, но…
— Хайде опитай — Кийра вдига решително брадичка.
— Ако бях мъж на място, точно това щях да направя.
Изражението й се променя на секундата, първо — малко глуповато, после свирепо.
— Е, радвам се, че не си.
Вратата се отваря и влиза лекарят, чието име не мога да запомня.
— Как се чувствате, господин Маунт?
Би следвало веднага да пусна ръката на Кийра, за да не показвам колко съм хлътнал по нея и че тя е моята слабост. Знам, че така признавам слабостта си. Но не я пускам. Просто вплитам пръсти между нейните и им представяме обединен фронт.
— Сякаш някой ме е прострелял и после са ме закърпили.
— Ще помоля сестрата да увеличи дозата на обезболяващите. Няма да усещате болка.
Той се запътва към вратата заднишком, но аз го спирам:
— Не, вече направихте твърде много. Не се нуждая от нищо. Искам да усещам. Искам да чувствам болка. Искам да усещам всичко. Няма да ви позволя да ме надрусате отново.
— Лаклан — гласът на Кийра е тих, но здраво стисва ръката ми. И когато аз стисвам окуражително нейната, млъква. — Искам, преди да тръгнете, да се уверите, че госпожица Килгор има всичко, от което се нуждае. Не се занимавайте с мен, оставете ме на мира. Кажете на V да дойде.
Лекарят кимва и докато се отдалечава, плъзва поглед към сплетените ни пръсти.
— Ако кажеш някому какво се е случило тази вечер…
— Не бих посмял, сър. Натиснете бутона, ако имате нужда от нещо.
Щом той излиза от стаята, Кийра измъква ръката си от моята. Искам да я хвана пак, но тя ми размахва пръст.
— Не се опитвай да се правиш на много корав само защото си инатлив задник. Вземи лекарствата!
Обръщам се към нея, тялото ми протестира при всяко движение, но ми се иска да види лицето ми и добре да разбере защо ги отказах.
— Ако ме наблъскат с обезболяващи, няма да съм в състояние да те браня. Ти си свързана с мен. Безопасността ти, животът ти са в мои ръце и нямам намерение да поемам риск само за да си спестя няколко часа болка.
— Няколко часа? — мръщи се тя. — Беше прострелян! Не си порязал пръста си на парче хартия.
— Не е за първи път, вероятно няма да е за последен.
Кийра ръмжи недоволно и на мига ми става ясно, че колкото и да се е бояла от мен, дори добре да се е прикривала, сега страхът се е изпарил.
— Да не си посмял да допуснеш да те прострелят пак!
— Не мога да ти обещая.
— Тогава ме излъжи. Дай ми нещо, за което да се хвана.
Суров смях бликва от мен. Незаменима. Единствена. Знаех това и тя го доказва всеки божи ден.
Лъжите. Винаги са излизали лесно от устата ми. Втора природа. Първи избор. Но в случая не мога да го сторя.
— Никакви лъжи повече. Не и между нас. Никога повече.
Кийра отмята глава назад, на лицето й се изписва истинско изумление.
— Значи ли, че ще ми кажеш всичките си тайни, ако попитам?
Забивам поглед в тавана. Разбира се, че ще стигне до въпроси. Ако не беше такава, нямаше да бъде партньорът, когото исках и от когото се нуждаех.
Бавно изпускам въздуха от гърдите си. Огромна част от мен не иска да повярва, че се каня да го сторя. Но както вече осъзнах, всичко се е променило.
— Какво искаш да знаеш?
ПЕТ
Кийра
ТOBA. HE. СЕ. СЛУЧВА.
He е възможно да ми дава картбланш да задам всички въпроси, които съм трупала дни наред, и да чуя истината, нали? Но не мога да отрека откровеността в тъмния му поглед.
От друга страна обаче, не мога да пренебрегна и умората, плъзнала по лицето му. Преди време бих се възползвала да го подложа на жесток кръстосан разпит, но сега? Не мога да го сторя. Мисля за него, искам да е добре и да се оправи бързо. Защото безопасността и здравето на Лаклан са на първо място в приоритетите ми от мига, в който гледах как го завличат в онази кола на улицата далеч от мен.
— Трябва да спиш, да си почиваш. Защото трябва да изсипеш ада над този град, та всеки да разбере, че не може безнаказано да се изправя срещу Лаклан Маунт и неговата жена.
Отново виждам смаяното му лице, гледа ме, сякаш ме вижда за първи път. И може да е прав. Защото за първи път се чувствам така.
— Моята жена?
Присвивам очи.
— Ти искаше да призная, че съм твоя. Оказва се, че в ситуации на живот и смърт нещата се изясняват доста бързо и ефективно.
Погледът му се затваря, изолира ме.
— Сега говорят обезболяващите. Щом станеш от това легло, ще ми се нахвърлиш и ще искаш да те пусна да си идеш. Ще настояваш да си идеш.