Стисвам устни, скръствам ръце пред гърдите си и прикривам умело острата болка в ребрата, която, въпреки натъпканите в тялото ми лекарства, е твърде осезаема.
Дали е от лекарствата? Не, не искам да повярвам. Чувството за собственост, което изпитах, потребността да пролазя през стъклото и да стигна до него, докато го отвличаха далеч от мен, не беше от медикаментите. Адреналин? Може би. Но това е абсолютната истина.
— Предполагам, ще видим кой е прав. Защото вече със сигурност знам точно как ще се развият нещата.
— И как според теб? — пита той, но преди да отговоря, вратата се отваря.
ШЕСТ
Маунт
В МИГА, В КОЙТО V ВЛИЗА, ПО ИЗРАЖЕНИЕТО му разбирам всичко, което ми е нужно да знам. Нещата са зле. Наистина зле.
Преди доста време се научих, че ако не му пратя съобщение, има само един начин да разбера истината — като му задавам въпроси, на които да отговаря с да или не. И понеже телефонът ми отдавна е изчезнал, единственият ми избор е да задавам въпроси.
— Откриха ли кой е стрелял? — Не се налага да давам тази заповед, защото Джей със сигурност вече рови за информация. V поклаща глава.
— Погрижиха ли се за ченгетата?
Все някой трябва да е съобщил в полицията за злополуката и ченгетата, стигнали до мястото, преди да е почистено, вече да са забравили за случая. Никой не бива да знае за стрелбата. Ако се разчуе, че някой е дръзнал да се изправи срещу мен и се е опитал да ме убие, равновесието на силите ще бъде нарушено. За щастие, повечето ченгета в града отговарят пред мен, а не обратното.
V кимва.
— Махнаха ли колата оттам? Прибрана ли е в гаража? Мястото почистено ли е? — Кимване.
— Намерен ли е куршум?
Той вдига ръка с два, опънати на малко разстояние, пръста. Тоест, още не са го открили, но скоро ще го направят.
— Разглобете колата! Куршумът трябва да е там. Не видях дупка, през която да е излязъл. Разберете какво е оръжието и проследете стрелеца. Трябва да знаем кой, по дяволите, е дръзнал, кой шибаняк е бил толкова глупав, та да предприеме подобно нещо.
Кимване. V се обръща да тръгне, но го спирам.
— Справи се страхотно. Нейната безопасност е основната ти задача. Независимо какво става. Винаги се грижи първо за нея, както направи сега.
Кийра избухва и прекъсва разговора.
— Не, не съм съгласна.
Мятам й бърз поглед.
— Нямаш право на мнение по въпроса. С това никога няма да направя компромис.
— Не и с цената на собствената си сигурност. Не ме карай да нося това бреме. Цента е твърде висока.
V гледа ту мен, ту нея, без съмнение, стъписан от спора ни.
— От кого приемаш заповеди, V? — крещя гневно и го принуждавам да ме погледне отново. Той изпълнително сочи мен. Поглеждам Кийра.
— Няма да приема, каквото и да кажеш.
— Казвам, че това са глупости.
— Много лошо за теб.
V ме поглежда и му давам следващата заповед:
— Остани да пазиш. Никой да не влиза освен по медицинска спешност, но дори тогава — само проверен персонал. Казаха ми, че трябва да си почивам, за да изсипя ада над този град и върху този, който извърши това. — Усмихвам се накриво.
V кимва и се отправя към вратата. Когато тя се затваря зад гърба му, крайниците ми са като олово от умора, но все пак протягам ръка да хвана нейната и я стисвам.
Цялото изживяване — да не ми се противопоставя за всичко, да не се опитва да избяга, е толкова нереално. Както фактът, че следвам заповеди.
— Няма да ти позволя…
Прекъсвам я на мига.
— Мислех, че искаш да си почивам, за да съм готов за отмъщението.
Веждите й отскачат почти до косата.
— Нима наистина ще ме послушаш?
— При едно условие.
— Казвай — отвръща колебливо.
— И ти да си почиваш.
Извива устни предизвикателно, но този път причината е друга.
— Ти спи, а аз ще съм на пост.
— V пази отпред. Никой няма да мине през него. Затова, моля те, спи, по дяволите. Имам много планове за теб, жено!
Кийра ме оглежда внимателно, преди да отговори:
— Добре, но само ако и ти спиш.
— Да.
— Добре, имаш сделка.
Тя протяга ръка да скрепим сделката. Някак в цялата тази бъркотия ролите ни се размениха. Вече не я принуждавам да се огъва пред желанията ми, лишавайки я от избор. Сега сме равни. Партньори. Ново, съвсем различно усещане.
Това би трябвало да ме плаши, но не го възприемам като слабост. Ни най-малко. Всъщност никога не съм се чувствал толкова силен.
Отплувам в съня с пръсти, преплетени с нейните.
СЕДЕМ
Кийра