Йордан Йовков
Грехът на Иван Белин
Иван Белин обичаше да се вглежда внимателно във всяко нещо, да вникне в него, да го проумее. Инак нямаше да има славата, към която и той сам не беше равнодушен, че е човек, който вижда знаци, открива поличби и казва пророчества, които се сбъдват. Ето го, подпрян на кривака си, той пак гледа нещо, пак стои като закован. Преди малко бялата вълчица, която беше виждал и друг път, връхлетя пак върху стадото му. Не направи пакост, защото кучетата я усетиха и прогониха, но Иван Белин още стои и гледа подире й. Тя е вече далеч. Посред полето се виждат кучетата, които се връщат, тук-таме между бурените се зачерняват гърбовете им или стърчат стегнато завитите им опашки, с дълга разчесана на две страни козина, като щтраусови пера. А отвъд тях, близо вече да превали и последния хълм, е бялата вълчица. Макар и вън от всяка опасност, тя все още продължава да се мята в уморен и неравен галоп. От време на време се спира, обръща се и гледа назад. После пак бяга. Най-после, след едно последно спиране, което трае повече време, тя отново поема своя бяг, но вече по-спокойно и равномерно. Едновременно с това тя изменя посоката си и се насочва на запад към нивите. Иван Белин усилва вниманието си. Той следи вълчицата, не примигва дори, пресмята нещо. В очите му, в които сякаш има сълзи, светва огън, под белите му мустаци заиграва усмивка. „Виж ти! — казва си той и поклаща глава. — Виж каква била работата! Не в гората, а тук, в нивята се крила…“
Иван Белин не се съмнява в откритието си. Той се обръща и поглежда на запад: на тая страна полето постепенно се снишава и бяга далеч, далеч, додето очи виждат. И там, в самото дъно на хоризонта, се вижда пространна, черна като въглен и вгъната навътре дъга. Това е гората. Отгоре я забулва синя мъгла и слънцето, което наближава да заседне, прави тая мъгла прозрачна и розова, а по черните зъбери, които върховете на дърветата чертаят върху златото на небето, грее разгорена жар. Голяма и страховита е тая гора, но е много далеч. Мъчно е да се повярва, че вълчицата отива и се връща оттам. По за вярване е, че тя се крие тъдява някъде из нивите. Те са изкласили, високи колкото човешки бой, и в тях може да се скрие не един вълк, а хиляди.
Както винаги, Иван Белин се гордее със своя проницателен ум. Той тръгва да догони стадото си, усмихва се, крачи живо из високата трева и белият му кривак в още по-широки крачки се премята пред него. Като стига до овците си, той ги позавръща отсам-оттатък, подпира се след това на кривака си и отново се заглежда във вълчицата.
Под меката светлина на залязващото слънце всичко се вижда ясно на тази страна. Блестят зелените поляни, из доловете се подават черни сенки, белеят се пътищата, а на запад зеленото море на нивите, заляно със слънце, прелива талазите си и блещи. Отсам е вълчицата — бяло петно сред околната зеленина. Тя бяга все тъй в тръс, спокойно, равномерно, без да се спира, без да души или да се оглежда. Стар и опитен овчар е Иван Белин. Той знае, че тъй може да бяга само едно куче или един вълк, когато добре знае къде отива. И още веднъж той се уверява, че тая сигурна посока, която вълчицата държи, не е случайна, а правият и най-късият път към нейното леговище.
Иван Белин не се съмнява също, че вълчицата има и малки.
На няколко пъти той можа да я види съвсем отблизо. Беше я виждал, когато тя, неусетена от кучетата, незабелязана и от него самия, току се появеше всичко на всичко на някакви петдесет-шейсет крачки, сякаш изскочила изпод земята. Овцете се урваха на една страна и се събираха накуп, като че грабнати от вихър, кучетата, останали назад, се носеха вече към нея с бързината на куршуми. А в разчистеното пред нея пространство тя стоеше тъй, както се беше спряла, още с подигнат преден крак, неподвижна и колеблива, сякаш и беше мъка да се повърне назад. Забравяше да бяга, забравяше да мисли за спасението си. Стиснатите й челюсти се разтварят, червеният й език провисва и се люлее в ускореното дишане, очите и примигват и се полузатварят. И това, което Иван Белин никога не можеше да забрави, беше тоя поглед и тия очи, на които липсваха само думи. В тях нямаше страх, нямаше грижа за себе си, нито за нищо, което беше наоколо. В тях гореше само огънят на друга болка, дълбока и скръбна. Някой сякаш с ръка стисна сърцето на Иван Белин и той разбра всичко: тия очи и тая мъка в тях му бяха познати. Това бяха очите на всяка майка, все едно дали тя е човек, или звяр…
Ето откъде тя вземаше кураж да напада посред бял ден. Ето откъде вземаше сила да се брани, защото, макар мършава и слаба, тъй ядовито потракваше със зъби, че големите и зли кучета отскачаха настрана, като ужилени.
Иван Белин прекъсна мислите си, защото в същото време наблюдаваше вълчицата и видя, че тя върши нещо, което още не можеше да разбере какво е. Вълчицата беше се спряла, пристъпваше бавно, като че дебне, и отведнъж се хвърляше, както правят котките, когато искат да уловят мишка. Тялото й се изпъваше като дъга и голямата й опашка се превърташе във въздуха. Тия скокове тя повтори няколко пъти. Иван Белин се усмихна: вълчицата мишкуваше — най-недостойния лов на един вълк. Но нямаше какво да се прави. Като не можа да грабне някое агне, трябваше да тури нещо в стомаха си и да залъже глада си, защото леговището й беше близо. Там, уморена и отмаляла, тя щеше да легне сред шумата и оглозганите кости, а рунтавите вълчета, невинни и жестоки в незнанието си, като всички деца, стръвно и лакомо щяха да задърпат мършавите й гърди. За себе си тя пак щеше да забрави и, с наострени уши и внимателни очи, запалени от огъня на същата болка, която Иван Белин беше видял, тя щеше да се ослушва и да бди, за да не дойде някоя опасност не за нея, а за тях…