Два месеца след като беше виждал бялата вълчица, Иван Белин усети един ден, че го зове тайнственият глас, остави ямурлука си, чантата и кривака и се озова в кръчмата. Веселбата потръгна веднага, защото в кръчмата се случи и Петър Чубрата. Той беше връстник и приятел на Иван Белин, но не вярваше ни на пророчествата му, нито на историите, които разказваше, и обичаше да му противоречи и да го дразни — не за друго, а да си прави смях и да има кой да черпи. И когато Иван Белин, мълчал с месеци в полето, започна сега да разказва всичко, което беше се натрупало в душата му, Чубрата кое вярваше, кое не. Вярваше, когато чашите бяха пълни, отричаше всичко, когато бяха празни. А като пиинаха малко повечко, пламна между тях такава препирня, че ако ги видеше някой, който не ги познава, щеше да помисли, че тия хора ей сега ще скочат и ще се избият.
Но и Иван Белин не се оставяше. Като видя, че пророчествата и поличбите за суша и нови войни не помагат, търсеше нещо друго, с което да учуди и да покори тоя опърничав човек. И ето по едно време той стана, заклати се на дългите си крака, подигна черните си вежди и извика на Чубрата:
— Слушай! Знаеш ли какво зная аз?
— Нищо не знаеш — пресече го Чубрата.
— Знам…
— Вълци знаеш!
— Ха-ха-ха… — засмя се Иван Белин и разтърси грамадното си тяло. — Вълци… ха-ха-ха… Зе думата от устата ми. Та вълци знам и аз я! Знам де се крие бялата вълчица, видях и вълчетата й. Две са, ей такива е…
Чубрата го гледаше подигравателно.
— Ще ги уловя! — викна Иван Белин, разсърден от тоя поглед.
— Ще ги уловиш, ама да има кой да ги държи.
— Ще ги уловя!
— Де, де! Остави ги да поживеят гадинките…
Радослав кръчмарят донесе нова оканица и Чубрата поотстъпи. Но както лудите постоянно повтарят някоя фраза, която случайно е останала в ума им, тъй също и Иван Белин не можеше вече да приказва за друго, освен за вълчицата. Припирнята отново пламна.
— Мога! — викаше Иван Белин.
— Де, де! — дразнеше го Чубрата.
Тогава Иван Белин стана, нахлу големия си калпак чак до веждите, както правеше винаги, когато се залавя за работа, и с бързи крачки тръгна към вратата. Там той се пообърна и каза на Чубрата, като прекарваше с ръка по дългите си мустаци:
— Ей тия ще ги обръсна, ако не ги донеса тия вълчета! Почакай, почакай ме малко, и ще видиш…
Иван Белин се запъти право към къщи. Като стигна там, без да проговори дума, затарашува из долапи и сандъци и затърси нещо. В това време баба Бяла му натякваше, че е оставил момчето самичко с овцете, но Иван Белин мълчеше, не казваше дори и какво търси, а само се подсмиваше под мустак. Най-после намери един чувал, попрегледа го дали е здрав и го тури настрана. След туй взе старата си кримкова пушка, прегледа и нея, като издигна и пусна спусъка, и я тури при чувала. Но когато измъкна едно дълго въже и започна да го опасва въз пояса си, очите на баба Бяла станаха големи и кръгли от смайване. Тя го гледаше и не знаеше какво да каже.
— Дай ми сапун сега — каза Иван Белин, все така тайнствен. — Отивам да се беся…
— Боже, господи! — извика жената и се закръсти. — Ти хем си полудял, съвсем си полудял!
И, както правеше винаги, когато й докривееше много, тя се разшета бързо, завика и се заокайва.
Иван Белин клатеше глава и се усмихваше. После взе чувала и пушката, попипа големия си овчарски нож, за да се увери дали е в силяха му, и излезе.
Късно подир обяд Чубрата, след като си беше подремнал малко, излезе на улицата. Макар и да не вярваше на пророчествата на Иван Белин, той пак издигна очи, разгледа навсякъде небето и се увери, че наистина всичко сочи на суша. Сенките бяха стигнали вече досред пътя, а още беше горещо, пепелта пареше. Чубрата се усмихваше, защото беше си спомнил за Иван Белин. Но той вярваше, че тоя път баба Бяла беше успяла да вразуми стареца и да го прати при овцете.