Е. Л. Джеймс
Грей
(книга четвърта от " Петдесет нюанса")
Тези книга е посветена на читателите, които искаха и питаха… и искаха и питаха… и искаха… и продължаваха да искат още.
Благодаря ви за всичко, което направихте за мен. Разтърсвате света ми всеки ден.
В знак на благодарност
Благодаря на:
Ан Месит за напътствията, чудесния хумор и вярата в мен, за това, че щедро ми подаряваше от времето си, и за непрекъснатите усилия да разплете написаното от мен. За всичко това ще ѝ бъда вечно признателна.
Тони Чирико и Ръсъл Перо, задето винаги бдяха над мен, и великолепните издателски и дизайнерски екипи, които помогнаха на книгата да пресече финалната права: Ейми Броузи, Лидия Бючлър, Катрин Хуриган, Анди Хюс, Клодия Мартинес и Меган Уилсън.
Найл Ленард за любовта, подкрепата и напътствията и задето е единственият мъж, който може да ме накара да се разсмея истински.
Валъри Хоскинс, моята агентка, без която щях все още да работя в телевизията. Благодаря ти за всичко.
Катлин Бландино, Рут Клампет и Белинда Уилис: благодаря ви, че прочетохте книгата предварително.
Изгубените момичета за безценното им приятелство и терапията.
Бънкър Бейбс за вечните закачки, мъдрост, подкрепа и приятелство.
На дамите от ЕП, задето ми помогнаха с американизмите.
Питър Бранстън за помощта с ФКРТ.
Брайън Брунети за напътствията как се кара хеликоптер.
Професор Дон Карузи за помощта в преодоляването на всички трудности в американската гимназиална система.
Професор Крис Колинс за насоките в науката за почвата.
Доктор Раина Слъдър за насоките в поведенческото здраве.
И на последно място, но съвсем не най-маловажно, на децата си. Обичам ви повече, отколкото мога да изразя с думи. Вие внасяте огромна радост в живота ми и в живота на всички около вас. Вие сте красиви, забавни, умни, състрадателни млади мъже и аз съм безкрайно горда с вас.
Понеделник, 9 май 2011
Имам си три колички. Направо фучат по пода. Толкова са бързи. Едната е червена. Втората е зелена. Третата жълта. Харесвам зелената. Тя е най-яката. И мама ги харесва. Много ми е приятно, когато мама си играе с количките и с мен. Червената ѝ е любимата. Днес тя седи на канапето и гледа в стената. Зелената кола набира килима. Следва я червената. Накрая идва ред на жълтата. Прас! Мама обаче не вижда. Правя го отново. Прас! Мама обаче не вижда. Насочвам зелената кола към краката ѝ. Зелената обаче се плъзва под канапето. Не мога да я стигна. Ръката ми е прекалено голяма за дупката. Мама не вижда. Искам си зелената кола. Мама обаче седи на канапето и гледа в стената. Мамо. Колата ми. Тя не ме чува. Мамо. Подръпвам ръката ѝ и тя се отпуска назад и затваря очи. Не сега, въшчице. Не сега, казва тя. Зелената ми количка остава под канапето. Винаги се забива под канапето. Виждам я. Само че не мога да я стигна. Зелената ми кола е станала мъхеста. Покрита е със сиви валма прах. Искам си я. Само че не мога да я стигна. Никога не успявам да я стигна. Зелената ми количка е изгубена. Изгубена е. Вече няма да мога да си играя с нея.
Отварям очи и сънят избледнява на светлината на ранното утро. Това пък какво беше? Опитвам се да задържа подробностите, докато се стопяват, но не успявам да опазя нищичко.
Отказвам се, както повечето сутрини, ставам от леглото и намирам в дрешника изпран анцуг. Натежалото оловносиво небе навън вещае дъжд, а днес не съм в настроение да ме вали, докато тичам. Качвам се на горния етаж, в спортния салон, пускам телевизора, за да чуя сутрешните бизнесновини, и се качвам на бягащата пътека.
Мислите ми препускат към предстоящия ден. Очакват ме единствено срещи. Чак по-късно трябва да се видя с личния си треньор, за да се пораздвижа в офиса — винаги очаквам с нетърпение предизвикателството, наречено Бастил.
„Дали пък да не позвъня на Елена?“
Да. Може. Някой ден през седмицата може да отидем на вечеря.
Спирам пътеката — останал съм без дъх — и тръгвам към душа и началото на поредния монотонен ден.
— Утре — мърморя и отпращам Клод Бастил, когато той застава на прага на офиса ми.
— Голф този уикенд, Грей? — хили се Бастил с небрежна арогантност, убеден, че победата му на голф игрището е в кърпа вързана.
Мръщя се и той се врътва и излиза. Прощалните му думи натриват сол в раните ми, защото колкото и да се старах по време на тренировката днес, личният ми треньор успя да ме срита отзад. Бастил е единственият, който успява да ме смачка, а сега иска още на голф игрището. Ненавиждам голфа, но на игрището се върти толкова много бизнес, че се налага да търпя уроците му и там… и макар да ми е безкрайно неприятно да призная, когато Бастил ми е противник, играя по-добре.