Това е най-дългото, което е изрекла от първата ни среща насам, а говори за друг човек, не за себе си. Интересно.
Преди да успея да продължа, тя добавя:
— Само дето ѝ се искаше да има снимки от интервюто.
Упоритата госпожица Кавана иска снимки. По-голям отзвук, така ли? Може. Ще си позволя да прекарам известно време с прелестната госпожица Стийл.
— Какви снимки ѝ трябват?
Тя ме поглежда за момент, след това клати глава озадачена, не знае какво да каже.
— Ще съм тук и утре може би… — Мога да остана в Портланд. Ще работя от някой хотел. Може да си взема стая в „Хийтман“. Тейлър ще трябва да дойде да ми донесе лаптопа и дрехи. Или пък Елиът — освен ако не чука като луд, което е обичайното му занимание през уикенда.
— И ще се съгласите да ви направим снимки? — Тя не може да сдържи изненадата си.
Кимам рязко. „Да, искам да прекарам повече време с теб…
Спокойно, Грей“.
— Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Тя се усмихва и лицето ѝ грейва като безоблачно утро. Възхитителна е.
— Кажете ми, ако решите за утре. — Вадя портфейла си от дънките. — Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет.
Ако не се обади, се връщам в Сиатъл и забравям за цялата тази глупост.
Мисълта ме потиска.
— Добре. — Тя продължава да се усмихва.
— Ана!
И двамата се обръщаме. Млад мъж, облечен в небрежни маркови дрехи, се показва в далечния край на пътеката. Не може да откъсне очи от госпожица Анастейжа Стийл. Кой, по дяволите, е този изрод?
— Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? — Тя тръгва към него и гаднярът я награбва като някоя горила. Целият изтръпвам. Това е първичен отклик.
„Разкарай си скапаните лапи от нея!“
Свивам юмруци и усещам леко удовлетворение, тъй като тя не отвръща на прегръдката.
Двамата заговарят шепнешком. Може пък информацията на Уелч да не е точна. Може този тип да е гаджето ѝ. На подходяща възраст е, не може да откъсне ненаситните си малки очички от нея. За кратко я задържа на една ръка разстояние, оглежда я, след това остава срещу нея, отпуснал едната си ръка на рамото ѝ. Жестът е съвсем небрежен, но на мен ми е ясно, че маркира територия и ми подсказва да се отдръпна. Тя ми се струва смутена и пристъпва от крак на крак.
Мама му стара! Трябва да вървя. Вече прекалих. Тя е с този тип. Казва му нещо и той се отдръпва, а тя свива рамо, за да отблъсне ръката му. Очевидно е, че двамата не са близки.
Така вече е по-добре.
— Ъ-ъ-ъ… Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. — Тя ме поглежда странно, но не разбирам защо. После продължава: — Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. — Не спира да дрънка, дава ми дълго обяснение и ми подсказва, че не са заедно, поне така ми се струва. Братът на шефа, не гадже. Облекчен съм, но облекчението е толкова завладяващо и неочаквано, че се мръщя. Тази жена наистина ми е влязла под кожата!
— Приятно ми е, господин Клейтън. — Нарочно говоря остро.
— Приятно ми е, господин Грей. — Ръката му е отпусната, вяла. „Дръвник“. — Чакай, чакай! Крисчън Грей? От „Грей Ентърпрайзис“?
„Да, скапаняко, същият“.
За частица от секундата Пол се преобразява и собственическото му отношение е заменено с раболепно.
— Леле… Какво мога да направя за вас?
— Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива. — „Хайде сега да се разкараш“.
— Добре — примирява се той, оголил бели зъби, готов да се подмазва. — Ще се видим после, Ана.
— Да, Пол — отвръща тя и той тръгва към задната част на магазина. Наблюдавам го, докато не се скрива от поглед. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?
— Това е всичко — измърморвам. Мама му стара, нямам време, а все още не знам дали ще я видя отново. Трябва да разбера дали има надежда тя да се замисли над онова, което ми се иска. Как да я попитам? На нея ще ѝ трябва доста обучение. Затварям очи и си представям интересните възможности… да се добера дотам ще е половината от забавлението. Дали изобщо ще се навие? Да не би да съм разбрал погрешно?
Тя минава зад касата и маркира покупките ми, без да откъсва поглед от касата.
„Погледни ме, дяволите да те вземат!“ Искам да видя лицето ѝ отново и да преценя какво мисли.
Най-сетне тя вдига глава.
— Четирийсет и три долара.