„За бога, Грей!
Това е нетипично за теб. Стегни се!“
Обикалям апартамента и стъпките ми отекват в хола, който ми се струва болезнено празен от последния път, когато бях тук. Развързвам папийонката. Може би аз съм този, който е празен. Наливам си чаша арманяк и се вглеждам в небосклона над Сиатъл и Пролива.
„Мислиш ли за мен, Анастейжа Стийл?“ Трепкащите светлини на Сиатъл не ми отговарят.
Телефонът ми бръмва.
Слава богу! Най-сетне! Тя е.
— Здравей. — Невероятно облекчен съм, че се обажда.
— Здрасти — отвръща тя.
— Притесних се.
— Знам. Съжалявам, че не се обадих, но всичко е наред.
Наред ли? Ще ми се да бях…
— Добре ли прекара вечерта? — питам, като се мъча да овладея избухването си.
— Да. Опаковахме с Кейт и ядох китайско с Хосе.
Пак скапаното фотографче! Затова не ми се е обадила.
— А ти? — пита тя, когато не отговарям, и долавям в гласа ѝ нотка на отчаяние.
„Защо? Какво не ми казва?
Я престани да мислиш, Грей!“
Въздишам.
— Ходих на благотворителна вечеря. Беше адски тъпо и си тръгнах много бързо.
— Бих искала да си тук сега — прошепва тя.
— Наистина ли?
— Да — казва тя запъхтяно.
Може пък да съм ѝ липсвал.
— Ще те видя ли в неделя?
— Да, в неделя — отвръща тя и ми се струва, че се усмихва.
— Лека нощ.
— Лека нощ, сър.
Гласът ѝ е дрезгав и аз притаявам дъх.
— Успех с преместването утре, Анастейжа.
Тя не затваря, чувам спокойното ѝ тихо дишане. Защо не затваря? Не иска ли?
— Ти затвори пръв — прошепва тя.
Не иска да затвори и настроението ми веднага се оправя. Усмихвам се към ширналия се пред мен Сиатъл.
— Не, първо ти.
— Не искам.
— И аз.
— Много ли ми беше ядосан? — пита тя.
— Да.
— Още ли си ми ядосан?
— Не. — „След като знам, че си в безопасност“.
— И няма да ме накажеш?
— Не. Тези неща ги правя на момента, не след време.
— Да, забелязала съм — шегува се тя и аз отново се усмихвам.
— Сега, госпожице Стийл, затвори телефона.
— Наистина ли искате да го направя, сър?
— В леглото, Анастейжа.
— Да, сър.
Тя не затваря и аз знам, че се е ухилила. Настроението ми става още по-ведро.
— Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? — питам строго.
— Може би. Ще видим в неделя — заявява тя, нали е изкусителка, и връзката прекъсва.
„Анастейжа Стийл, какво ще те правя?“
Всъщност имам много добра представа какво, стига камшикът за езда да пристигне навреме. С тази възбуждаща мисъл допивам на един дъх арманяка и си лягам.
Събота, 28 май 2011
— Крисчън — писка радостно Мия и хуква към мен, без да се интересува от камарата багаж. Прегръща ме през врата.
— Липсваше ми.
— И ти ми липсваше. — Прегръщам я и аз. Тя се отдръпва и ме оглежда с настойчивите си черни очи.
— Изглеждаш супер — хвали ме. — Разкажи ми за момичето си!
— Хайде първо да закараме багажа ти вкъщи. — Хващам количката, която тежи цял тон, излизаме от терминала и се насочваме към паркинга.
— Как беше в Париж? Май си го изкупила почти целия.
— C’est incroyable!5 — възкликва тя. — Затова пък Флобер беше истински гадняр. Господи! Ужасен човек. Гаден даскал, но добър шеф.
— Това означава ли, че тази вечер ти ще сготвиш?
— Надявах се мама да сготви.
Мия продължава да говори единствено и само за Париж: малката ѝ стаичка, водопровода, Сакре Кьор, Монмартър, парижаните, кафето, червеното вино, сиренето, модата, шопинга. Най-много говори за мода и шопинг. А пък аз си мислех, че е в Париж, за да готви.
Бъбренето ѝ ми е липсвало, толкова успокоява, много е приятно. Тя е единственият човек, който не ме кара да се чувствам… различен.
— Това е малката ти сестричка, Крисчън. Казва се Мия.
Мама ми дава да я подържа. Колко е малка. С черна, много черна коса.
Усмихва се. Няма зъби. Оплезвам се. Тя се смее звънко.
Мама ми позволява да подържа отново бебето. Тя се казва Мия.
Аз я карам да се смее. Нося я, все я нося. Тя е в безопасност, когато я нося.
Елиът не се интересува от Мия. На нея ѝ текат лиги и плаче.
Той се мръщи, когато тя се наака.
Когато Мия плаче, Елиът не ѝ обръща внимание. Аз я гушкам, притискам я до себе си и тя спира.